Годината на Кобрата [bg]

— Трябваше — изсъсках аз. — Ако бяха ударили, щяха да последват кръвопролития и Хоремхеб го знае. Просто си върви и ме остави за малко сам.

Собек се намръщи, направи гнусен знак с пръсти и слезе по стълбите. Аз седнах на пода с гръб, опрян на леглото, и се опитах да събера хаотичните си мисли. Навън слънцето започна да залязва. Тайнственото убежище се оживи, готвеше се за нощта. Гледах вратата. Собек се появи отново и аз взех решение.

— Маху, какво има, какво не е наред?

Станах и му разказах набързо за Набила. Видях, че бе шокиран от новината. Захапа кокалчето на палеца си и се загледа в прозореца, сякаш копнееше да се махне оттук.

— Собек! — започнах разпалено аз. — Казвам ти истината: скоро всичко ще се разпадне. Всеки трябва да направи избор — сграбчих рамото му. — Преди години се застъпих за теб, спасих ти живота — той се отскубна от ръцете ми и прокле тихо. — Трябва да ми помогнеш!

— Защо?

— Първо, заради приятелството ни, второ, защото трябва да направиш избор, трето, защото Пентжу беше убит, и четвърто, не мисля, че Тутанкамон е починал от естествена смърт!

Собек изруга тихо. В коридора се чу шум. Изтича навън и се развика на офицера, който явно се мотаеше наблизо, да се маха.

— Не тук — прошепна той.

Последвах го надолу, обратно по тесните улички, покрай порутените къщи. Жени и деца, прави и седнали, крещяха обиди по адрес на търговците, които с мъка успяваха да прекарат натоварените със стока животни до най-близкия пазар.

Следвани от специално подбрани меджаи, ние бързахме през тесните стръмни улици, през площадите, а прахта се носеше като гореща мъгла. Собек беше тревожен, нареждаше на хората си да разчистят пътя през шумното гъмжило от овце, гъски, кози, коне и добитък. Дори и така търговците подвикваха иззад огромните плетени кошници по наш адрес и се опитваха да ни примамят с бижута и парфюми и всички евтини стоки на пазара. По ъглите сладкарите печаха сладкия си хляб, касапи предлагаха горещи и подправени гъши бутчета, пътуващи бръснари размахваха столчетата към прашната сянка на входа на някоя къща или палма. Запитах се колко още ще продължи този начин на живот. Ако тези хора знаеха истината или усетеха дори привкус от кошмара, който бушуваше в сърцето ми, щяха ли да са развълнувани като мен? Изкушавах се да се обърна и да побягна, но примката бе прекалено къса. Ако си влязъл във Великия дом да играеш на власт, не можеш просто да си тръгнеш, сякаш е бой с петли, състезание на наддумване или песен. Играта трябваше да бъде изиграна. Въпреки това вътрешно бях разкъсван от терзания от чутото по-рано, а и тревогата ми за Набила непрестанно се засилваше.