Деца от кръв и кости [bg]

— Яжте — насърчава ги Тзеин. — Но не прекалено бързо, защото ще ви прилошее.

Едно момче понечва да отхапе от хляба, но жена с изпито лице го спира.

— Небеса! — промърморвам аз.

Детето е на не повече от десет години.

— Какво е това? — пита възрастен косидан. — Идеята ви за последна вечеря?

— Никой няма да умре — уверява го Тзеин. — Изпълнявайте заповедите ми и ще си тръгнете живи и със златото.

Дори и да изпитва поне половината от ужаса, който изпитвам аз, Тзеин не го показва. Той стои изправен, внушава уважение и гласът и походката му са изпълнени с увереност.

— Няма да ни заблудите с този хляб — обажда се млада жена със сивкав белег на лицето. — Дори и да спечелим, вие ще ни убиете и ще задържите златото за себе си.

— Ние искаме камъка — клати глава Тзеин. — Не златото. Помогнете ни и обещавам, че може да задържите цялото злато.

Оглеждам тълпата и мразя една малка частица от себе си, която иска хората да се разбунтуват. Без екипаж не можем да излезем на арената. Зели и Тзеин няма да имат друг избор, освен да не се качат на кораба.

Бъди смела, Амари. Затварям очи и поемам дълбоко въздух. В подземието гласът на Бинта е по-силен.

— Нямате избор. — Всички погледи се насочват към мен и страните ми пламват. Бъди смела. Мога да направя това. То не е по-различно от уроците по ораторско изкуство в двореца. — Не е справедливо и не е правилно, но се случва. Независимо от това дали искате да ни помогнете или не, трябва да се качите на кораба.

Срещам погледа на Тзеин и той ме бутва напред. Прочиствам гърлото си, докато вървя и се насилвам да звуча уверено.

— Всички останали капитани тази вечер искат само да спечелят. Тях не ги е грижа кой ще бъде убит или ранен. А ние искаме да живеете. Но това ще се случи, само ако ни имате доверие.

Екипажът оглежда мазето и после всички се обръщат към най-силния от тях — един божник, висок почти колкото Тзеин. Множеството белези по кожата на гърба му се вълнуват, когато той тръгва към Тзеин и го поглежда в очите.

И въздухът в стаята сякаш притаява дъх, докато чакаме решението му. Краката ми едва не се подкосяват, когато той протяга ръка.

— Какво искаш да направим?