![Драконът на Арканите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/6/drakont-na-arkanite-bg-download.jpg)
Драконът на Арканите [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-010-4
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконът на Арканите [bg]». Краткое содержание книги:
Ами Балардийо?
Анес не подозираше, че Балардийо беше починал в съня си.
Изтощеното му сърце просто беше спряло да бие.
Архай
1.
Тъй като горещината не позволяваше да се чака, трябваше да погребат Балардийо веднага след като почина. Сбогуването с него беше скромно. Церемонията се състоя сутринта в един параклис, подир което Остриетата отнесоха тялото до гробището, под сияйното небе, където грееше слънце от бяло злато. Вървяха бавно и равномерно, въоръжени, носейки ковчега на раменете си. Ла Фарг и Ленкур — отдясно, а Лепра и Марсиак — отляво.
Анес дьо Водрьой ги следваше, облечена в черно, с кървавочервени ръкавици, с шапка без перо, с ботуши и рапира на кръста. Гибо куцаше тежко след нея. После идваше ред на Наис, която ридаеше и стискаше към тялото си някакво ковчеже, а Андре беше прегърнал девойката през кръста, за да я подкрепя. Заедно с кюрето и с двете деца, които му помагаха, бяха много малко хора. А тези, които се отдръпваха пред скромния кортеж, тези, които гледаха как минава, тези, които се кръстеха, преди да продължат нормалния си живот, без повече да се сещат за видяното — те никога нямаше да научат какъв човек е бил Балардийо.
След като свещеникът си тръгна, Ла Фарг, Анес и останалите се събраха сред спокойствието на гробището, под безразличните погледи на гробарите, които чакаха на сянка и пиеха подред от една и съща бутилка. Оставаше полагането в земята, което Остриетата бяха решили да извършат сами. Когато настъпи моментът, Лепра, Ленкур и Марсиак потърсиха одобрението на капитана и четиримата безмълвно се заловиха на работа. Но докато спускаха бавно въжетата, докато ковчегът потъваше в прясно изкопания гроб, крехката Наис избухна в ридания. Тя изстена, останала без сили, падна на колене и изпусна ковчежето, което шумно се отвори на земята. Андре помогна на младата прислужничка да стане, стори всичко възможно, за да я успокои, и побърза да събере разпилелите се дрънкулки.
Наис изпитваше повече от приятелство към Балардийо.
Отначало се срамуваше, но беше привлечена от добротата и непохватността на този стар войник, чието златно сърце не можеше да бъде скрито под грубата външност. Тя го избра точно затова, защото щеше вероятно да бъде несръчен, но нежен и предпазлив. Една нощ отиде в стаята му, пъхна се в неговото легло, след като си свали ризата и се притисна гола към него. Отначало той не знаеше какво трябва да направи. Тъй като не посмя да я докосне, тя пое инициативата и му прошепна в ухото:
— Ще бъдеш нежен, нали?
Беше ѝ първият.
Наис се върна следващата нощ, после отново. Отдаваше му се и го обсипваше с ласки безмълвно, после заспиваше доверчиво в ръцете му. Сутрин винаги си тръгваше. Той не разбираше. Но уважаваше нейното мълчание и пазеше тайната. Обаче си задаваше въпроси. Силно развълнуван, понякога се чувстваше виновен при мисълта, че се е възползвал от нея, от младостта ѝ, от невинността ѝ. Обичаше ли го? Ако беше така, тя се заблуждаваше и скоро щеше да си даде сметка. Какво да прави? Започна да ѝ поднася дребни подаръци, които тя намираше в стаята си, на възглавницата. Можеше да е гребен, панделка, брошка, малко огледалце, което той купуваше на Новия мост — трудно му беше да избира, защото смяташе, че Наис е още дете.
Въпреки всичко дълбоко ценеше тези съкровища, които сега Гибо събираше от земята в гробището, преди да ѝ ги върне. Тя взе безценното ковчеже, без да може да спре сълзите си, и го притисна силно към гърдите си. Сломена, покорна, остави Гибо и Андре да я придружат до двореца на Ястреба.
Анес дори не мигна, когато Наис приклекна.
Тя стоеше изправена, с изострено и бледо лице, със сенки под очите и стиснати устни. Не беше проляла нито сълза и не изрече дума, след като Балардийо почина. Не можа да заспи. Остана сама, с мъката си, която изтръгваше душата от плътта ѝ и раздираше вътрешностите ѝ. Жестовете ѝ бяха бавни, а погледът — отсъстващ. Всичко ѝ изглеждаше далечно, без значение. Светът нямаше вече нито цвят, нито мирис. Нищо не я привличаше, освен безнадеждността и отчаянието, освен бездната, в която бе потънал разсъдъкът ѝ.