Драконът на Арканите [bg]

Анес разбра и леко смутена се върна.

Този път, вместо отново да се намести на фотьойла, тя седна на леглото до Балардийо и хвана дланта му.

— Аз… Аз съжалявам — изрече и сведе надолу очи.

— За това дърто крачище ли? — възкликна старият войник леко престорено, но тъй като Анес не се засмя, стана сериозен. — Няма съмнение, че провидението е пожелало да приключа живота си на един крак вместо на два. Вероятно това ще ми попречи да участвам в приключенията, но няма значение. В края на краищата вече съм стар. И може би е време да се оттегля…

— Ти ли?

— Погледни ме, Анес. В какво съм се превърнал?

— Старо магаре, което обичам и за което е рано още да се затвори в обора…

Развълнуван, Балардийо се усмихна.

— По-добре ме чуй, хлапе… Бях войник, човек на рапирата и служех на баща ти. Мислех си, че вероятно ще се прославя, че дори бих натрупал богатство на бойното поле. Или може би нямаше да постигна нищо подобно, не бе изключено и да загина. Но никога не съм си представял друга съдба, освен тази на боец и на човек на дълга… След това баща ти ми нареди да те пазя. Животът ми се промени в момента, когато те видях, но не осъзнах това веднага, съвсем не. Дори отхвърлях очевидното, но времето минаваше и все повече се привързвах към теб. Знаеш ли кога ми стана ясно?

— Не.

— Беше още много малка. Може би на четири или на пет годинки. Ти… Ти беше по-ниска от рапирата ми — за миг погледът на Балардийо се зарея сред спомените. — Накратко… Един ден изчезна… Просто изчезна. Естествено, ние те дирихме. Първо в замъка. После, в околностите му, все по-далеч и по-далеч. Не можехме да те намерим, въпреки че те викахме с все сила. Организирахме хайки в гората. Претърсихме езерото, ровихме по дъното на реката. Напразно… И тогава изпитах чувството, че ще умра. Престанах да се храня, да спя. Щом някой идваше с вест, бях раздвоен между надеждата, че си спасена, и ужаса, че са намерили малкото ти телце безжизнено… Беше… Беше истинско мъчение… Това мъчение ми беше необходимо, за да разбера… или по-скоро за да призная, че те обичам като плът от плътта ми и че моята съдба е вечно да бдя над теб…

С плувнали в сълзи очи, Анес не можеше да отдели погледа си от Балардийо.

— Това, което се опитвам да ти кажа, хлапе… — продължи Балардийо — това, което се опитвам да ти кажа, е, че човек понякога се нуждае от време, за да разпознае предначертания му път, но никога не е в състояние да победи неизбежното… Всеки от нас има своя съдба, разбираш ли? Съдба, която може да е много различна от онова, за което си мисли, или от онова, което желае. За някои хора, тази съдба е много скромна. Но за други — такива като теб — тя е… велика…