![Драконът на Арканите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/6/drakont-na-arkanite-bg-download.jpg)
Драконът на Арканите [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-010-4
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконът на Арканите [bg]». Краткое содержание книги:
Кусти беше един от тях.
— Къде? — запита сухо Марсиак. — Къде е тя?
Все така прилепен към земята, съдията посочи с треперещ пръст към жертвеника.
Гасконецът свъси вежди, след това разбра какво му казаха, и се хвърли напред. Повдигна покривката над жертвеника, откри голям черен сандък от ковано желязо, по който отстрани бяха изрязани триъгълни отвори. Този сандък имаше вратичка и резе. Марсиак клекна, за да вдигне капака, и в ноздрите му нахлу отвратителна миризма на урина, а след това успя да различи в тъмното Манон, която, гола и трепереща, със стичащи се сълзи и мръсотия по бузите, се беше свряла в дъното.
Той ѝ протегна ръка.
— Аз съм, Манон. Аз съм. Марсиак.
За да я накара да излезе, гасконецът трябваше дълго да мълви нежни слова. Манон го позна, но ужасът от онова, което беше преживяла в тъмницата си, този ужас, който почти я беше подлудил, я задържаше, пречеше ѝ да прояви доверие към когото и да било. Най-накрая се хвърли в обятията на гасконеца и се притисна към него, задушавана от ридания. Той се опита да я успокои, поколеба се дали да я докосне, защото се боеше, че съприкосновението с мъжки длани ще я изпълни с панически страх. Затова грабна покривката над жертвеника и я хвърли вътре.
Тя се подчини.
— Ти — обърна се Марсиак към Кусти през рамото на момичето. — В сандъка.
Все така гънещ се по земята, съдията изглеждаше обезпокоен и не можеше да повярва на това, което се случва с него.
— Какво?… Но…
— В сандъка. Веднага.
— Но аз…
— Не ме принуждавай да те натикам със сила.
Погледът на гасконеца беше страховит.
Победен, унижен, съдията се подчини и влезе на четири лапи в големия сандък от ковано желязо. Марсиак го затвори с ритник, а резето падна само. След това повдигна Манон и я отнесе, както човек носи дете. Момичето беше обвило ръце около врата му и поуспокоено склони глава към гърдите му.
В своята тъмница Кусти прилепи око към отвора за дишане. И тъй като видя, че гасконецът си тръгва, го запита с жалостиво гласче:
— Кога ще се върнете да ме освободите?
— Кой ти каза, че ще се връщам? — отвърна Марсиак, без да се обръща.
— Но… Но трябва да се върнете! Слугата ми не подозира за съществуването на това място! Никой не го знае! Невъзможно е да намерят входа!
— Предполагам, че си се подсигурил да не се чуват навън виковете, които издава клетото дете, нали?
— Милост! Трябва да се върнете! Аз… Аз ще умра!
— Колко трогателно!
Марсиак продължаваше да се отдалечава бавно, но решително.
— Зная кой сте! — тогава изкрещя съдията. — Зная!
— Това вече въобще не ме безпокои…
— Сега си спомних! — добави безнадеждно Кусти. — Вие бяхте тук в паметната вечер! Бяхте заедно с тези, които ни нападнаха! Заедно с тези, които прекъснаха церемонията на виконтесата! Аз… Аз ви видях!
Държейки Манон в ръце, гасконецът стигна до тясната стълба.
— Енергията на дракона се разпиляваше! Всички се опитваха да избягат, аз хукнах към конюшнята, когато… Бяхте вие!
— И какво?
— Пощадете ми живота и ще ви помогна! Ще ви кажа всичко, което зная за Черния нокът! Ще ви кажа всичко, което зная за тайните на посветените! Всичко, което зная за Маликорн!
Тъй като почувства, че любопитството му се разпали, Марсиак спря.
— Маликорн ли? Тя изчезна, без да остави следи… Сбогом, Кусти.
— Но виконтесата се завърна! Маликорн! Сега държи да я наричат Госпожицата, но пак си е тя! Маликорн се завърна!
Съдията предполагаше, че с него е свършено, и избухна в ридания.
Но Марсиак разсъждаваше.
4.
Анес едва намери сили да свали ботушите си, преди да заспи. Събуди се облечена, легнала напряко на леглото. Първите слънчеви лъчи проникнаха през отворения прозорец. Птичките пееха и Париж се изпълваше с оживление. През лятото животът започваше рано. Трябва да беше малко преди шест часа.
Младата баронеса Дьо Водрьой стана и се протегна. Беше спала непробудно, но пак я измъчваха кошмари, отново се появи големият черен дракон с бляскавия скъпоценен камък на челото и тя видя как Париж изчезва сред пламъци и викове.
Разтревожена, тя се облегна на прозореца. Затвори очи. Опита се да диша спокойно.
Дворецът на Ястреба се събуждаше безметежен, в съзвучие с града и с големите предградия.
Андре скоро щеше да отвори вратите на конюшнята, които винаги скрибуцаха, когато се удряха в стената. Куцук-куцук, чичо Гибо бързаше на свой ред да посрещне първите снабдители, а дървеният му крак ехтеше по паветата в двора. Красивият тембър на гласа на Наис се чуваше отдолу: срамежливата прислужничка си тананикаше песничка рано сутринта, когато предполагаше, че никой не я чува. Ла Фарг също щеше да стане скоро. Беше времето, по което понякога Марсиак се връщаше, а преди изглеждаше напълно възможно да се сблъска с Алмадес, вече приключил с упражненията си по фехтовка; независимо от сезона, той се миеше навън, с голи крака и гърди. Ленкур вероятно четеше, а само Бог знаеше къде беше и какво правеше Сен Люк.