Обречена на ранен гроб [bg]

Не очаквах това. Бях се подготвила да чуя категорично съгласие, че съм била пълна идиотка с моята дискриминация. Преглътнах, премигвайки, за да премахна сълзите от очите си.

— Добре… това значи ли, че ще ме промениш?

— Не бързай толкова. Единствената причина да се промениш, която посочи, е да прецакаш Грегор.

— Да не би просто да не искаш отговорността да ми бъдеш създател? — попитах, ядосана от разпита. — Ако е така, Влад вече се съгласи да го направи.

Нещо се смрази в погледа му.

— Сигурен съм, че го е направил, но ако някой ще те променя, ще бъда аз. Предполагам, че съм го заслужил. И ако мислиш да го направиш зад гърба ми, се заклевам, че ще убия който и да те промени, независимо кой точно е той.

Той ще убие всеки, който те промени, ми беше казал Спейд. Предполагам, че е бил прав. По дяволите вампирите и тяхното чувство за притежание.

— Ако не броим старите ми предразсъдъци, няма причина да остана получовек — отговорих спокойно. — Като хибрид съм по лесна за убиване и способностите ми имат определен лимит. Като вампир, ще мога да развия потенциала си напълно, а не докъдето го позволяват пулсът и дишането ми. Плюс това никога няма да мога да се преструвам повече, че ще водя нормален, човешки живот. Във всякакъв смисъл вече съм вампир. Само още нямам вампирски зъби.

— Наистина ли вярваш в това? — Гласът му беше копринен, но погледът му твърд.

— Да — казах без колебание.

— Тогава го докажи. Пусни ме в ума си, за да го видя.

Как ли пък не. Никакъв шанс да премахна менталните си щитове и да се разголя по този начин. Не беше, защото лъжех, а защото бях прекалено уплашена от това какво друго може да види.

— Съжалявам, Боунс, но ще трябва да ми повярваш за това.

Той не каза нищо за известно време. Единственото, което можех да направя бе да затая дъх.

— Добре тогава — отговори най-накрая. — Ще го направя утре.

Почти въздъхнах с облекчение, когато той проговори отново.

— При едно условие.

Разбира се.

— Какво е то.

— О, нищо прекалено сложно. Ще трябва просто да споделиш леглото ми тази вечер.

Изчаках за момент, но той не продължи до края на вица.

— Ти сериозно ли? — едва промълвих.

Той ме погледна, сякаш съм бавно загряваща.

— Съвсем.

— Това да не е защото не нося бельо?

Той се изхили.

— Не, но това не помага на каузата ти.

— Ставаш абсурден! — Опитах се да го изблъскам, но беше все едно да се блъскаш в скала. — Какво е това, някакви вампирски доминантски глупости?

— Изпитвам мотивите ти — каза спокойно. — Отказваш да ме пуснеш в ума си, за да видя дали го правиш единствено заради Грегор или гулите. Ако наистина го искаш заради себе си, тогава ще си заслужава цената. Винаги има цена при вампирите, Котенце. Знаеш това. — Той сви рамене. — Или ме остави да видя в мислите ти, че го правиш само заради теб самата.