Синовете на Спарта [bg]

Клеарх забеляза връщащия се тичешком пратеник. Редиците на дясното крило мълчаливо очакваха врагът да се приближи достатъчно близо, за да влезе в обхвата на камъните и копията. Всички бяха сериозни, макар че гръцките наемници бяха достатъчно уверени в себе си. Бяха виждали какво представляват обикновените персийски войници, когато тренираха с тях. Перспективата да се изправят срещу подобни противници не ги притесняваше особено. Въпреки това огромният им брой ги накара да забравят за смеха и приказките. Гледката на враг, приближаващ подобно на приливна вълна към брега, беше доста отрезвяваща.

— Аз… имам заповед… от господаря — каза младежът.

— Не трябваше ли да си в по-добра форма? — отвърна Клеарх. — Може да ти се наложи да търчиш цял ден, момче.

— Добре съм — задъхано отвърна пратеникът. — Кир каза да преместиш частта си срещу вражеския център, ето там.

И посочи. Клеарх не си направи труда да погледне. Проксен беше наблизо и изглеждаше доста по-щастлив в седлото в сравнение с него. Клеарх даде знак на пратеника да изчака, когато Проксен приближи и повдигна въпросително вежди.

— Кир иска да ни постави пред персите си, за да атакуваме царската гвардия в центъра. Тя се пада някъде там, наляво. Дори не мога да я видя оттук.

— И да оставим реката? — отвърна Проксен. — Това е… необмислено. — Погледна в далечината и поклати глава. — Врагът е… прекалено близо, за да опитваме нещо подобно, Клеарх. Не знам дали ще успея дори да поведа хората си, преди да стигнат до нас.

Двамата се загледаха мълчаливо пред очите на слушащите войници и очакващия пратеник. Заповедта беше отчаяно хвърляне на зарове, което може би щеше да означава смъртта на всички тях — или удар, който щеше да сложи край на битката още преди тя да е започнала. Проксен очевидно не желаеше да предприема този ход, но Клеарх знаеше, че ако потвърди заповедта, той ще се подчини. Другите гърци можеше и да са против, но дисциплината бе вкоренена дълбоко в тях. Те разбираха, че понякога пълководецът трябва да прати хората си на смърт, за да задържи някоя позиция. Тяхната задача беше да изпълняват заповедите и да се бият докрай, за да осигурят победата. За това се изискваше доверие и вяра в онези, които ги водеха. Нещо повече, изискваха се хора, които разбират, че водачите им може да грешат, че самите те може да бъдат пратени на смърт от погрешно решение или от гордост — и все пак да тръгнат.

Въпреки това Клеарх известно време не каза нищо. Виждаше, че Менон приближава да разбере какво става, и това го накара да реши по-бързо. Тесалиецът беше наговорил разни глупости за Спарта с единствения й театър и реката в сухата долина. Ако не бяха съюзници, Клеарх щеше да го накара да си плати за думите. Помисли си, че пак може да го направи, ако Менон оцелее след битката. Беше го сложил най-отляво на гръцката част в знак за понижение, макар че напереният дребосък сякаш не го разбра.