Искрено ваш Шурик [bg]

— Боже, какво чудо! — възкликна Вера.

Чудото си смъкна валенките. Подчинявайки се на строгия майчин поглед, момиченцето каза „Здравейте“ и закрещя:

— Какво имам да ви разказвам! Тук има толкова сняг и насред улицата стоят елхи с играчки! А във влака имаше поставка за чаената чаша! Златна-златна!

Момиченцето сияеше, излъчваше радост както печката — топлина, а в усмивката му не достигаха два горни зъба. От венеца се подаваха две бели ивички.

„Колко е новичка цялата, като тези новородени зъбчета — възхити се вътрешно Вера. — И е същинско извънземно…“

— Е, хайде да се запознаем — наведе се тя към момиченцето. — Аз се казвам Вера Александровна, а ти?

— Мария, само че не ме наричайте Маша, не мога да го понасям.

— Много добре те разбирам. Мария е прекрасно име.

— На мен ми харесва Глория. Когато порасна, ще стана Глория — съобщи момиченцето.

Шурик се беше втренчил в Стовба. Тя беше неузнаваема. У нея се бе появило нещо ново и кинематографично. През годините, изминали от раждането на дъщеря й, Стовба не просто се беше променила — от дебелата отпусната красавица не бе останала и следа. Беше станала слаба, тросната и подвижна. Беше подстригала късо тежката светла коса, която някога бе разболяла от любов Енрике. Вече не присвиваше очи — носеше очила.

— Позна ли я — попита тихо Стовба, като сочеше с очи дъщеря си, и Шурик се сепна и направи предупреждаващ жест: нито дума. Стовба схващаше бързо и веднага се поправи: — Мислех, че няма да ме познаеш…

Но Вера не обърна никакво внимание на разменените помежду им реплики. Външността на това момиченце, целият му облик — пърхащ — определи го тя, — бързата мимика, привлекателността на рядък звяр докоснаха онази дълбоко скрита струна, която в организма на Вера ръководеше толкова развитото чувство за красота.

— Хайде да пием чай, купил съм торта „Прага“ — предложи Шурик и отвори вратата към кухнята. Чаят беше поднесен в кухнята, не официално.

Пиха английски чай със сухари с ванилия и торта — същински файф-ъ-клок. Мария ядеше с апетит, като си помагаше с пръсти и въртеше глава от удоволствие. Облиза шоколада от линийката, с котешки жест избърса устата си и извърна главата си на дългата шия с рядко изискано движение, с пауза по средата, със заключително завъртане в края му, подчертано от леко повдигане на брадичката, след което тъжно каза на Вера:

— У нас няма такива неща. Много вкусно. Жалко, не мога повече — и печално завъртя главица.

Вера съвършено автоматично повтори движението й, улови се, че го прави, и се усмихна — каква заразителна пластика!