Искрено ваш Шурик [bg]

Шурик почтително кимна: историята заслужаваше уважение.

— А после Енрике е избягал от Куба. Отплавал е с лодка като много други кубинци. Следиш ли ми мисълта? Вече цяла година е в Маями. Рядко се свързваме. Енрике живее като бежанец, но са му обещали зелена карта. А сега още не може да напуска страната. Бачка като луд и освен това държи изпити за университета, иска да му признаят медицинското образование. И е намерил някакъв американец, който обещал да свърши тази работа — чрез брак. Разбираш ли сега защо толкова спешно трябва да се разведа? И без това този печат не играе никаква роля в живота ми…

Отново замириса на кинематография — приключенска.

Стовба беше променила не само външността си, тя и говореше по различен начин — докато по-рано тонът й беше вяло-високомерен, сега бе станал отсечен и делови.

— Разбираш ли сега защо спешно ми е нужен развод?

— Разбира се. Само че, Лена, имай предвид, мама не знае, че сме сключвали брак с теб, и аз не бих искал да научи… Нали разбираш?

— Естествено, естествено, аз просто несполучливо се пошегувах — и тя смени темата. — Спомняш ли си колко грозничка беше Мария, когато се роди? А сега каква красавица порасна.

Стовба изглеждаше горда.

— Лена, момиченцето е невероятно красиво, но аз тогава дори не го запомних — беше нещо жълтичко и сбръчкано.

— Прилича на майката на Енрике, но е още по-красива — въздъхна Стовба.

Докато в кухнята се водеха преговори, Мария разглеждаше елховите играчки, радваше се с всички оттенъци на детската радост наведнъж — пламенно, бурно, изумено, тихо, несъзнателно и религиозно. А Вера с благоговение разглеждаше тази емоционална дъга: какво богатство! Какво душевно богатство!

Тя свали от елхата стъкленото водно конче, най-хубавата от запазилите се бабини играчки, и го уви в цигарена хартия. Мария стоеше пред нея, сключила ръце и свела дългите си ресници, които правеха сянка върху бузките й. Вера постави малкото пакетче в една от японските кутийки, останали от покойния орден, а Мария взе кутийката с две ръце и я притисна до гърдите си.

— Оо… — изстена момиченцето. — Това за мен ли е?

— Разбира се, за тебе е.

Момиченцето захлупи лицето си с кръстосани длани и ритмично се залюля. Вера се уплаши. Мария свали ръцете от лицето си и каза с трагичен глас:

— Може да го счупя.

Вера я погали по косите — бяха приятно маслени на опип.

— Всеки може да го счупи.

— На мен ми се случва често — и въздъхна.

— И на мен ми се случва — успокои я Вера. — Искаш ли да ти посвиря?

Когато влязоха в хола, елхата веднага бе приковала вниманието на детето и то забеляза пианото едва сега.

— Какво голо пиано, без чаршафче — каза то и погали лакираното дърво.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Вера.

— Пианото на моята учителка Марина Николаевна е покрито с чаршафче с дантелки — обясни Мария.