Лятото на ангелите [bg]

Беше съвсем естествено — той я нараняваше тежко толкова дълго време. Но дори днес, след всички изминали години, той все още беше най-дълбоката й рана, най-ужасният й кошмар.

Не го беше виждала от делото насам — от онези случаи, когато се налагаше да присъства в съда. Седеше трепереща на реда зад прокурора, до нея — нейният адвокат, или пък горе на мястото на свидетеля, откъдето гледаше как татко й беснее… Толкова гневен беше! От малка знаеше, че трябва да се страхува, когато е толкова ядосан. Когато адвокатът за последен път я изведе от съдебната зала, тя погледна през рамо и видя тате да стои до неговата маса, с един от най-хубавите костюми, които преди носеше за работа, но я гледаше зверски, все едно вината за всичко беше нейна.

Мразеше я, помисли си тя, но вината не беше нейна. Поначало не беше.

През повечето време дори си вярваше.

Татко й беше в затвора, на правилното мястото, и каквито и незаличими белези да беше оставил върху нея, нямаше власт да й нанася нови рани. Тя беше в безопасност. Възстановяваше се. Беше добре. Отне й много време да постигне всичко това, но нейната жена ангел й обеща, че щеше да се оправи, и в крайна сметка точно така и стана. Оправи се.

После получи писмо от баща си.

Не разпозна почерка на плика, но на него бяха написани и двете й имена и страхът я удари като светкавица… Бяха минали години, откакто се беше плашила така внезапно. След това видя името в горния ляв ъгъл, заедно със затворническия номер и названието на институцията.

Отне й четири дни просто да отвори плика.

Други три, за да прочете самото писмо.

Започваше с:

„Мили мой прекрасен ангел“.

Искал да й се извини лично. Толкова много неща имал да й казва. Дали би му дошла на свиждане?

Тя не искаше да го прави.

Абсолютно против беше, но все пак… все пак…

Според нея и двамата не останаха изненадани, когато все пак отиде при тате. Той винаги бе упражнявал толкова голяма власт над нея…

Все още приличаше на нейния татко. По-стар, посивял… пo-мускулест. Тренирал с момчетата в двора, така й каза, бил в по-добра форма, отколкото когато бил на свобода. Тя била станала красавица, така й казал, но му липсвала рижата й коса. Изглеждала толкова съвършена като червенокоса! В очите му блестеше искрица — такава, която скованите й мускули и превити рамене си спомниха дори преди ума й.

Бил се оженил отново, каза й, за жена, която искала да го спаси.

Двамата очаквали бебе, така й каза, щяло да се роди през август и адвокатът му смятал, че има шанс, предвид колко е претъпкан затворът, това да го направи достатъчно симпатичен, за да го освободят. Каза й, че от присъдата са останали години — дори десетилетия, — но адвокатът смятал, че ако имат късмет, може да го измъкне само след няколко.

Момиченце било, каза й, ухилен. Ще я кръстим на теб, така й каза — ще си имам пак свое момиченце, все едно никога не си ми бягала. Ще обичам своето малко момиченце, така й каза и смехът му кънтеше чак в костите й, докато бягаше оттам.