Дългият път към дома [bg]

Автор: Пенни Луиза
Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
Год: 2019
Язык: болгарский
Год: СофтПРЕС
ISBN: 9786191515158
Переводчик: Нели Лозанова
Жанр: Полицейские детективы

Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:

В „Дългият път към дома“ главен инспектор Гамаш вече се е оттеглил от полицията, за да се отдаде на заслужена почивка. Идилията и спокойствието обаче не продължават дълго, защото съвсем скоро бившият инспектор научава, че неговият съсед Питър е изчезнал. Неспособен да откаже помощ на приятелите си, Гамаш се впуска с тях в разследване, което накрая ги връща у дома, но не и преди да са изгубили нещо по пътя. Арман Гамаш, бившият главен инспектор на отдел „Убийства“, най-накрая е намерил така жадуваното спокойствие в новия си дом — село Трите бора. Всяка сутрин той следва един и същ ритуал: качва се на хълма, сяда на пейката и чете от малка книга, но никога не стига до последната страница. И никога не говори за раните в душата си. За разлика от Клара Мороу, която от година не знае нищо за съпруга си Питър. Двамата си обещават да се срещнат точно дванайсет месеца след раздялата си, но той така и не се завръща. Тревогата на Клара нараства с всеки изминал ден и у нея назрява неизбежното решение — да поиска помощ от Гамаш. Макар и неохотно бившият инспектор изоставя идиличното село и заедно с някогашния си заместник Жан Ги, Клара и Мирна Ландерс поемат на пътешествие все по-навътре в Квебек. И все по-навътре в душата на Питър Мороу. Разследването ги отвежда до самото устие на величествената река Сейнт Лорънс — местност, толкова безлюдна и прокълната, че първите мореплаватели я наричат „земята, която Бог дал на Каин“. И къде другаде, ако не именно там, човек би се сблъскал с пагубните последици от действията на някого, готов да продаде собствената си душа, за да възвърне славата си. Луиз Пени е единствената в света седемкратна носителка на литературния приз „Агата Кристи“. Романите й са преведени на повече от трийсет езика и са издадени в многохилядни тиражи.

Перейти на страницу:

— За да рисува — рече Клара.

— Вероятно.

— Показвал ли ви е върху какво работи? — попита Гамаш.

Шартран поклати глава.

— Не съм и искал да видя. Достатъчно често ме търсят художници, за да ми се налага аз да отивам при тях. Има и изключения, но са рядкост.

Галеристът отново се обърна към Клара:

— Онова, което казахте в „Ла Мюз“ по-рано днес — че Ганьон е смъквал кожата на земята и е изобразявал мускулите и вените — беше много точно. А резултатът в никакъв случай не е грозен и страшен, напротив — претворявал е чудото на това място. Сърцето и душата му. Рисувал е онова, което малцина успяват да видят. Музата му трябва да е била много силна, за да му позволи да стигне толкова надълбоко.

— Коя е била музата на Ганьон? — попита Гамаш.

— О, нямах предвид човек.

— А какво имахте предвид?

— Природата. Мисля, че както и при Том Томсън, музата на Кларънс Ганьон е била самата природа. Няма по-голяма сила от нея. — Мъжът отново се обърна към Клара:

— Онова, което Ганьон е правел с пейзажите, вие го постигате с хората. Светът вижда лицето, кожата, маската. Но вие рисувате и онова, което е отвътре. Това е рядка дарба, мадам. Надявам се, че не съм ви смутил.

Но Клара очевидно бе смутена.

— Извинете — добави Шартран. — Дадох си обещание да не говоря за вашето творчество. Сигурно непрекъснато слушате за това. Простете ми. Имате много по-належащи проблеми. С какво мога да ви помогна?

Галеристът се извърна от Клара към Гамаш.

— Запознат ли сте с ранните творби на Питър? — попита бившият детектив.

— Знаех, че е художник, и то успешен. Не си спомням да съм виждал конкретни негови картини.

Гласът на Шартран се бе променил. Все още бе любезен, но вече бе станал дистанциран. Говореше по делови въпрос.

— Разговаряли ли сте с него по повод работата му? — попита Клара.

— Не. Никога не е искал мнението ми и аз не съм го предлагал.

Но нямаха друго потвърждение на казаното освен думите на самия Шартран. А както Гамаш вече се бе убедил, собственикът на галерия „Ганьон“ невинаги бе напълно откровен.

Двайсет и четвърта глава

Гамаш се събуди рано в непознатото легло, а през прозореца отвън долитаха непознати звуци.

Дантелената завеса леко се издуваше, сякаш си поемаше дъх, а после се отпускаше. В свежия въздух, който нахлуваше в стаята, се долавяше непогрешимият мирис на голям воден басейн.

Арман погледна ръчния си часовник, който бе оставил на нощното шкафче.

Нямаше шест, а слънцето вече се беше вдигнало.

За разлика от Бовоар, който спеше дълбоко в съседното легло с лице, заровено във възглавницата, и леко отворена уста. Гамаш много пъти бе виждал тази гледка и знаеше, че за Ани е ежедневие.

Какво нещо е любовта, каза си Гамаш, тихо се измъкна от постелята и се зае с приготовления за деня, като спря за миг пред дантелената завеса, дръпна я настрани и надзърна навън. Когато предишната вечер най-накрая бяха заспали под меките завивки, отдавна бе минало полунощ. Гамаш нямаше представа какво ще види през прозореца и с изненада установи, че от спалнята му се разкрива гледка към ламаринените покриви на Шарлевоа и към река Сейнт Лорънс отвъд тях.

След като си взе душ и се облече, тихо слезе по стълбите и излезе на улицата.

Денят се къпеше в пастелни краски. Всичко сияеше в нежни сини и розови тонове под лъчите на утринното слънце. Туристите спяха в пансионите и хотелите. Само неколцина местни жители бяха на крак и почти цялото градче принадлежеше на Гамаш. Нямаше никакво усещане за пустота в това място, а по-скоро за очакване. Сякаш се готвеше за раждането на нов и ярък ден.

Но не веднага. Засега бе тихо. Всичко бе възможно.

Гамаш си намери пейка наблизо, седна, бръкна в джоба си и извади книжката. Неизменната му спътница.

Зачете. След няколко страници затвори тънкото томче, отпусна едрата си длан върху корицата и така почти закри заглавието. Както реката се криеше зад старите къщи. Само загатната. Беше там, но не се виждаше цялата.

„Балсам в Галаад“.

Притисна затворената книга между дланите си и както всяка сутрин от оттеглянето си насам, се замисли за последните ръце, които я бяха затваряли.

„… греховната душа да опрости.“

Имаше ли опрощение за онова, което бе сторил преди осем месеца в гората край Трите бора? Не за самото убийство. Не за отнемането на живот. А за чувствата, които бе изпитал. И за факта, че бе отишъл там с намерението, дори е надеждата, да го направи.

Mens rea. Разликата между непредумишлено и предумишлено убийство. Намерението. Mens rеа. Виновен ум. Греховна душа.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?