Отровни думи [bg]

— Някой някога споменавал ли е за колибата? Старата госпожа Хадли, например?

Готвачът продължи да сгъва и поклати глава:

— Не, никой. — След малко спря и отпусна ръце в скута си. — Чудя се как ли е оцелявал? Дали е ходел пеша чак до Ковънсвил или Сан Реми, за да си набавя храна?

„Още едно нещо, което не знаем“ — помисли си Гамаш, докато се качваше по стълбите. Взе си душ, избръсна се и се обади на жена си. Навън се стъмваше и в далечината се чуваше вой от гората. АТВ-тата се връщаха. Едно се приближаваше към селото, друго — към колибата.

А в дневната на пансиона, на мястото на Габри, стоеше друг човек. На удобното кресло край огъня се бе разположил Венсан Жилбер.

— Ходих в бистрото, но хората там само ми досаждаха, затова дойдох тук, за да досаждам на вас. Опитвам се да оставя сина си на мира. Странно, възкръсването явно вече не се приема толкова добре, колкото някога.

— Нима очаквахте да ви се зарадва?

— Знаете ли, всъщност да. Удивително, нали? На какви самозаблуди сме способни.

Гамаш го погледна въпросително.

— Е, добре, аз съм способен — сопна се Жилбер. Измери детектива с поглед. Висок, добре сложен, със здрава фигура. Може и да имаше четири-пет килограма в повече. Навярно щеше да напълнее още, ако не внимава. И да умре от инфаркт.

Представи си как Арман Гамаш внезапно притиска длан към гърдите си, изцъкля очи, а после ги стиска от болка. Залита, подпира се на стената и се бори да си поеме въздух. А световноизвестният доктор Венсан Жилбер скръства ръце и остава неподвижен, докато началникът на отдел „Убийства“ се свлича на земята. Действаше му утешително да знае, че притежава такава власт над живота и смъртта.

Главният инспектор отвърна на погледа на непреклонния мъж. Пред себе си виждаше същото лице, което гледаше втренчено и гневно от задната корица на онази чудесна книга, „Създание“. Арогантно, предизвикателно, самоуверено.

Но Гамаш бе прочел книгата и знаеше какво се крие зад това лице.

— Тук ли сте отседнали?

Бяха наредили на Жилбер да не напуска района, а пансионът бе единственото място, което приемаше гости.

— Всъщност не. Аз съм първият гост в хотела със СПА център на Марк. Не смятам обаче да се подлагам на процедури. — Беше така добър да се усмихне. Като повечето строги хора и той изглеждаше много различно с усмивка на лице.

Гамаш не успя да скрие изненадата си.

— Да, знам — кимна Жилбер. — Доминик ме покани да остана при тях, но намекна, че няма да е зле да съм…

— Дискретен?

— Невидим. Затова дойдох в селото.

Детективът се настани на един от фотьойлите и попита:

— Защо дойдохте да потърсите сина си точно сега?

На никого не бе убягнала подробността, че Жилбер и трупът се бяха появили по едно и също време. Гамаш си припомни колибата и двата удобни стола край огъня. Дали там са седяли двама възрастни мъже в една лятна нощ? Дали са прекарвали времето си в разговори и дискусии? Спорове? Убийство?

Венсан Жилбер сведе поглед към ръцете си. Ръце, с които бе държал сърца. Лекувал бе сърца. Карал ги бе да затуптят отново и ги бе връщал към живота. Сега тези ръце потрепериха. И той почувства болка в гърдите.