![Отровни думи [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/4/3/otrovni-dumi-bg-download.jpg)
Отровни думи [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-376-5
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Отровни думи [bg]». Краткое содержание книги:
Отгърна на титулната страница и ахна.
Беше първо издание.
Глава деветнадесета
— Питър! — Клара почука леко на вратата на ателието му.
Художникът се опита да не изглежда твърде потаен, когато отваря, но накрая се отказа. Съпругата му го познаваше твърде добре и знаеше, че винаги е потаен, когато става въпрос за изкуството му.
— Как върви?
— Горе-долу — отвърна той. Едва сдържаше желанието си да затвори вратата и да се заеме отново с рисуване. От сутринта се повтаряше едно и също: вземаше четката, доближаваше я към платното и след малко я отдръпваше. Картината определено не бе завършена. Беше му ужасно неудобно. Какво ли щеше да си помисли Клара? Какво щяха да кажат от галерията? А критиците? Платното не приличаше на нищо, което бе създавал в живота си. Е, не съвсем на нищо. Но определено нямаше общо с творбите, които създаваше като възрастен човек.
Не биваше да позволява на никого да го види.
Щеше да стане за смях.
Очевидно на картината ѝ липсваше яснота, дълбочина, детайлност. Нещата, които неговите клиенти и привърженици бяха свикнали да получават. И да купуват.
Днес бе вземал и оставял четката поне дузина пъти. Никога не му се бе случвало нещо подобно. Често наблюдаваше в недоумение как Клара се терзае в продължение на дни, измъчвана от неувереността си, а накрая изважда някоя посредствена творба. Като „Маршът на щастливите уши“ и поредицата, вдъхновена от крилцата на водните кончета. По подобен начин бе създала и шедьовъра си „Вагините воини“.
Ето такъв бе резултатът от вдъхновението.
Не. Питър бе свикнал да работи много по-стегнато и дисциплинирано. Планираше всяка следваща творба, рисуваше и екипираше и бе наясно върху какво ще работи месеци напред. Не разчиташе на някакво си мъгляво вдъхновение.
До този момент. Донесъл бе в ателието си цепеница от дървата, приготвени за камината, отсечена така, че отчетливо да се виждат годишните пръстени. Наблюдаваше я отблизо с помощта на лупа, за да нарисува на платното една мъничка, силно увеличена част от повърхността на дървото, докато вече не се разпознава какво е. Обичаше да обяснява на критиците, които среща в препълнените изложбени зали на своите вернисажи, че това е алегория за самия живот. Показва как правим от мухата слон — раздуваме нещо дотолкова, че простите истини стават неразпознаваеми.
Критиците поглъщаха думите му като топъл хляб. Но този път не му се получаваше. Не успяваше да види простата истина. И бе нарисувал ето това.
Когато съпругата му си тръгна, Питър се отпусна на стола пред платното, втренчи се в озадачаващото творение, подпряно на статива, и тихо си заповтаря: „Аз съм блестящ художник, аз съм блестящ художник.“ После прошепна толкова безшумно, че едва долови собствените си думи: „По-добър съм от Клара.“
Оливие стоеше пред своето бистро и се взираше в тъмната гора на хълма. Всъщност село Трите бора бе обградено от гори, но той досега не бе обръщал внимание.
Бяха намерили колибата. Молил се бе това да не се случва, но напразно. За първи път, откакто се премести да живее тук, почувства как тъмната гора го притиска от всички страни като в капан.
— Ако всички тези неща са безценни — кимна Бовоар към вещите в стаичката, — защо убиецът не ги е взел?
— И аз се питам същото — отвърна Гамаш, който се бе настанил удобно на голямото кресло с висока облегалка до камината. — Защо е извършено убийството, Жан Ги? Защо му е притрябвало на някого да убива човек, който явно години наред, дори десетилетия, е живял тихо и спокойно, скрит дълбоко в гората?
— И защо е отнесъл тялото, но е оставил ценностите? — допълни Бовоар и седна на креслото срещу началника си.
— Ами ако тялото е било по-ценно от вещите?
— Тогава защо го е занесъл в имението „Хадли“?
— Ако убиецът бе оставил трупа тук, навярно никога нямаше да го открием — разсъждаваше Гамаш озадачено. — Дори нямаше да разберем, че е извършено убийство.
— Защо е убил човека, ако не е искал съкровищата му? — запита Бовоар.
— Съкровища ли?
— Ами, не са ли точно това? Безценни вещи в дивия пущинак. Същинско заровено съкровище, само че не в земята, а в гората.
Но убиецът го бе оставил тук. И вместо скъпите предмети бе взел единственото, което е искал от тази колиба. Отнел бе живот.
— Забелязахте ли това? — Бовоар стана и отиде до входната врата. Отвори я и посочи над нея с усмивка.