Отровни думи [bg]

Младежът седнал, притиснал едната си длан в планината, а другата вдигнал и допрял до бузата си. Не можел да повярва какво му споделил каменният властелин. След малко започнал да се смее тихичко.

Когато чул звука, Планинския цар се озадачил. Не му приличал на ужасените писъци, които надавало всяко същество, дръзнало да се приближи до него.

Заслушал се и скоро разбрал, че звукът е радостен.

И заразителен. Самият той започнал да боботи и се спрял едва когато осъзнал, че плаши хората от селото.

А той не искал да се страхуват от него. Вече никога нямало да си позволи да изплаши някого или нещо.

Тази нощ каменният властелин спал чудесно.

Но не и момчето. То се въртяло в леглото си цяла нощ и накрая излязло от своята колиба и отправило поглед към върха.

Оттогава младият човек всяка нощ страдал от бремето на споделената тайна. Поболял се, залинял. Родителите и приятелите му шушукали разтревожено. Дори Планинския цар забелязал.

Една нощ, много преди изгрев-слънце, момчето се сепнало и отишло да събуди майка си и баща си.

— Трябва да тръгваме.

— Какво? — промълвила майка му и примигнала сънено.

— Защо? — попитали баща му и сестра му.

— Планинския цар ми разказа за една чудна земя, където хората никога не умират, не се разболяват и не остаряват. Само той знаел за мястото. Но ми довери, че трябва да заминем веднага. Още тази нощ. По тъмно. Трябва да сме бързи.

Събудили и останалите селяни и преди зазоряване всички били готови да потеглят на път. Момчето тръгнало последно. Пристъпило в гората, коленичило и докоснало каменната плът на спящия Планински цар.

— Сбогом! — прошепнало.

Мушнало вързопа под мишница и се стопило в нощта.