Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

И аз се засмях, ала сълзите ми продължаваха да извират.

Тя ме погали по бузата.

— Защо плачеш?

Прокашлях се и се опитах с мигане да прогоня сълзите.

Саяка отново се засмя.

— Лъжец.

Ужасно ми се искаше да й кажа, че я обичам. Просто да го произнеса. Обаче се страхувах. Страхувах се да не си помисли, че това е просто увлечение, че съм прекалено млад за нея, че още съм глупав.

Но я обичах. Господи, как я обичах!

— Просто съм щастлив — отвърнах. — Ти ме правиш щастлив.

Днес понякога се чудя дали щеше да е различно, ако тогава й бях признал истината. Сигурно не. И се опитвам да се убедя, че тя така или иначе я е знаела. Ала никога няма да разбера. Иска ми се да й бях признал. Нищо на този свят не ми се иска повече. Но не го направих.

Не след дълго излязох. Изпитвах угризения, че не мога да й кажа къде отивам, освен че имам работа. Тя не настоя, което ме накара да се почувствам още по-зле. Исках да приключа с всичко това. Само че не можех просто да избягам, иначе щях да прекарам остатъка от живота си в евтини хотели за любов и постоянно да се озъртам през рамо. Ако исках да победя, първо трябваше да удвоя залога. После можех да се отърва от всичко, в което се бях забъркал. Да го погреба и да свърша с него. С времето може би даже щях да го забравя.

Отбих се в един магазин за преоценени стоки и си купих зелен панталон, зелена фланела и зелена бейзболна шапка. Не особено сериозен камуфлаж, но достатъчен, за да ми даде предимство. Взех и боя за лице, с каквато децата се правят на котки, костенурки и бог знае още какво. Оставих сака си в едно платено шкафче на метростанция „Юено“, като взех само броунинга, паркирах Танатос и тръгнах пеш за „Янака“. По пътя минах през една обществена тоалетна. Сутринта нарочно не бях пил нищо и всъщност не ми се ходеше, обаче знаех, че известно време сигурно няма да имам такава възможност.

Бях подранил с няколко часа, но трябваше да внимавам, в случай че са го предвидили. Въпреки че се съмнявах — никога не бях ходил по-рано на срещите си с Макгроу и той трябваше да е забелязал тази моя небрежност. Най-вероятно смяташе, че може да разчита на нея, и беше осведомил хората на Бясното куче за това. И все пак нямаше смисъл да рискувам.

Вместо да вляза през някой от входовете, прескочих североизточната стена. Едва ли имаха достатъчно хора, за да оставят пост на всеки портал, но пък не знаех с какво влияние разполага Бясното куче след смъртта на баща си. В момента можеше десетки бойци да се опитват да спечелят неговото благоволение. Всичко беше възможно.

Стигнах до парцела върху възвишението, като минах между гробовете и избягвах алеите. И от това сигурно нямаше нужда, ала нищо нямаше и да изгубя с предпазливостта си. Видях само неколцина души, главно пенсионери, които разхождаха кучетата си, приятели или роднини на покойници, носещи цветя или палещи благовония, майки с малки деца в съседния парк. Нищо не събуди подозренията ми.