Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Когато стигнах на пет метра от него, минах малко настрани, за да го виждам в профил. Както се опираше на дънера, нямаше да мога да се добера до него съвсем незабелязано. Тъкмо бях стигнал до заключението, че е най-добре да го ударя с дулото на пистолета в тила, когато, дали случайно, дали по някакъв животински инстинкт, или без абсолютно никаква причина, той се обърна право към мен.

Зяпна и ръката му се стрелна под сакото. Аз обаче вече бях готов и преди да успее да извади онова, за което се пресягаше, вече бях насочил оръжието си към лицето му. Погледнах го в очите, два пъти поклатих глава и той ме разбра: „Недей, няма да успееш“. Здравенякът бавно измъкна дланта си и понечи да вдигне ръце.

— Извади го с лявата си ръка — прошепнах аз. — Бавно и внимателно. Остави го на земята. Вече съм обрал мекия спусък. Едно трепване и си мъртъв. Нали не искаш пръстът ми да трепне?

Той се подчини, но каза:

— И представа си нямаш с кого се ебаваш.

— Защо не ми кажеш?

Той се изсмя.

Е, корав пич беше, нямаше как да го отрека.

— По очи — наредих аз. — На земята.

Той пак се ухили.

— Искаш ли да останеш жив? Плюй си на петите. И гледай да бягаш бързо. И надалече.

— Може и да те послушам. Обаче ще имам по-голяма преднина, ако лежиш по очи. Или ако си мъртъв. Какво избираш?

Той се подчини и този път.

— Ръцете напред — наредих му. — Изпънати. С разперени пръсти. И се разкрачи.

По онова време не го знаех, но психологията на подчинението е интересна. Най-трудното е да получиш първото „да“. Щом обектът започне да се подчинява, всяка следваща стъпка е просто дребно допълнение към онова, което вече е направил, и така можеш да си осигуриш сериозно съдействие от негова страна. В този момент моят човек беше послушен като малко дете.

Естествено, нямаше да е зле, ако в своята мафиотска арогантност гангстерът решеше, че просто се каня да офейкам. Ако знаеше какво е сполетяло приятеля му преди пет минути, едва ли щеше да е толкова оптимистично настроен.

Щом изпъна ръце и се разкрачи, нямаше как да реагира адекватно, каквото и да направех. И затова нямаше никакъв шанс, когато се изправих до него, вдигнах крак и го стоварих върху тила му. Той размаха ръце и тялото му се разтърси. Бях прекъснал гръбначния му мозък и сигурно вече беше мъртъв, обаче за всеки случай повторих същата операция още два пъти. Претърколих го и взех оръжието му — пак броунинг „Хай Пауър“. Явно стандартно въоръжение в Гокумацу-гуми. Затъкнах го в колана си, поех си дъх и пак поех в кръг по посока на часовниковата стрелка.

Стигнах при третия за по-малко от минута. Промъкнах се зад него и видях, че съм успял тъкмо навреме — вдигаше радиостанцията към устата си.