Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

— Кой те праща?

Той извърна глава, за да ме погледне.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се обръщай. Гледай дървото. Питам за кого работиш.

Той не отговори.

— Приятелите ти са мъртви. Това може да е както лошо, така и добре за теб. Лошо, понеже спокойно мога да пратя и теб при тях. Добре, понеже ако те оставя жив, няма кой да оспори твоята версия за случилото се тук. Може да излъжеш, че съм изненадал онзи в другия край на стената, ти си ме подгонил, аз съм се метнал на мотор и съм избягал. Да, сигурно ще се наложи да си отрежеш кутрето до първата става, за да покажеш колко се разкайваш, но може да кажеш, че за да защитиш честта си, няма да се успокоиш, докато не ме откриеш и не ме убиеш. Тогава ще те оставят жив. Аз обаче няма. Казвай сега: кой иска да ме убие?

Последва мълчание, докато си правеше сметката наум.

— Бясното куче — отвърна накрая.

— Защо?

— Защото ти уби братовчед му.

— А баща му? Кой е убил баща му?

— Не знаем. Но ще разберем.

Интересно. Бясното куче или не подозираше, че съм бил аз, или не искаше никой да узнае, че му е известно.

— Къде е той?

— Нямам представа.

— Не ти вярвам. Ти го познаваш добре. Той беше с теб в „Кодокан“. За да гледа. Тук ли е?

— Нямам представа.

— Глупости!

— Казвам ти истината.

— Как трябваше да се свържете с него, след като ме убиете?

— Щяхме да му се обадим.

— На кой номер?

— Не го знам наизуст. Записан е.

Знаех, че лъже, ала нямаше как да го принудя да ми каже истината. Можех да се опитам да го уплаша, да го спукам от бой. Накрая щеше да ми даде номер или адрес, аз щях да позвъня или да отида на място и да установя, че това е любимата му фирма за доставка на бенто, химическото му чистене, масажистката му или нещо от този род.

Не. Бях в задънена улица. Приближих се и вдигнах броунинга, за да го забия в черепа му, както бях постъпил с първия от тримата.

Обаче не си бях направил добре сметката. Свинските очички разбираше, че няма причина да го оставя жив. Щом бях убил другите двама, защо да пощадя тъкмо него? Той знаеше как ще постъпя, знаеше и че ще действам отблизо, за да не привлека излишно внимание с изстрела. Обикновеният човек ще измисли десетки аргументи, за да отхвърли истината за предстоящата си смърт. Само че Свинските очички не беше обикновен човек, а корав професионален престъпник, достатъчно интелигентен, за да заема някакъв ръководен пост. Отличен джудист. И със своя безуспешен разпит аз му бях дал достатъчно време да вземе решение и да се подготви.

Затова в мига, в който понечих да го довърша, той направи единственото, което можеше. Рязко разпери ръце и се остави на земното притегляне. Ако разсъждавах разумно, щях да отскоча назад и да го застрелям, майната му на гърмежа. Обаче аз вече бях превключил в режим на атака и последвах траекторията му надолу. Успях да го ударя с броунинга, но ударът беше слаб, защото тялото му се движеше в същата посока. Свинските очички удари слепоочието си в дървото, извъртя се, изпъна крак покрай коленете ми и ми направи ножица. Проснах се по гръб. Въздухът напусна белите ми дробове, двата пистолета болезнено се забиха в гърба ми. Той ме възседна с изумителна бързина, сграбчи цевта на броунинга с две ръце и го извъртя настрани. Добре че не бях поставил показалец на спусъка, иначе както извиваше оръжието, пръстът ми щеше да се счупи в скобата. От друга страна, това означаваше, че не мога да го застрелям. Дланите и китките ми обаче бяха заякнали от стотиците часове вкопчване в тежкото памучно джудоги. Колкото и отчаяно да теглеше и дърпаше, той не успя да изтръгне броунинга от ръката ми. Ала и аз не успях да го освободя от пръстите му. Тогава Свинските очички смени тактиката и заблъска ръката ми в земята — веднъж, втори път, трети път. Разбрах, че ще изпусна оръжието. Протегнах лявата си ръка зад гърба си, напипах единия от другите пистолети и го измъкнах с вик. Противникът ми освободи едната си ръка и хвана втория броунинг в мига, в който вдигах предпазителя. Сега и двамата държахме двете оръжия — аз ги стисках за дръжките, той — за цевите. Може и да владееше джудо по-добре от мен, обаче моите ръце бяха по-яки. Проврях показалеца си в спусковата скоба на пистолета в дясната ми ръка и като вперих поглед в очите му, неумолимо започнах да извъртам дулото към главата му. Свинските му очички бяха почти изскочили от орбитите, зъбите му бяха стиснати, ала треперещите му ръце не бяха в състояние да ме спрат. В последния момент се опита да отскочи назад, но закъсня и куршумът се заби в слепоочието му. Разхвърчаха се парченца череп и мозък и туловището му се строполи до мен.