Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Измъкнах се изпод него, уплашен от гърмежа. Ръката ми беше изтръпнала от ударите в земята. Дали бях изцапан с кръв? Нямаше как да съм го избегнал напълно, ала доколкото виждах, повечето пръски не ме бяха улучили. Заоглеждах се. Не забелязах никого: евентуалните посетители на гробището сигурно бяха прекъснали молитвите си за миг, бяха се заслушали и после си бяха казали, че трябва да е било нещо друго. Нямаше значение. Трябваше да си плюя на петите. Свалих предпазителя на първия пистолет и го затъкнах в пояса си, скрих втория под фланелата си и бързо започнах да се отдалечавам. Краката ми трепереха.

Бях изминал пет-шест метра, когато вляво чух ръмжене на кола. Обърнах се тъкмо навреме — един черен седан рязко спря на алеята, която пресичах. Шофьорът нямаше как да не е от якудза — покрито с белези лице, ситно накъдрена коса, тъмни очила. А на задната седалка…

Бясното куче.

Измъкнах броунинга и го насочих напред с две ръце. Шофьорът настъпи газта. Разнесе се мирис на горяща гума, колелата изстрелваха чакъл във всички посоки. Колата полетя право към мен. Натиснах спусъка. Целех се в шофьора, но куршумът проби стъклото точно в средата — изтръпналата ми ръка разваляше мерника ми. Опитах се да преценя отклонението и в това време колата стигна до мен. Отскочих, претърколих се и неволно извиках от болка, когато двата пистолета се впиха в гърба ми. Не ми пукаше — просто се радвах, че тъпите машинки не са намерили за уместно да стрелят и да ми пръснат задника.

Скочих на крака и имах време за още един изстрел. Улучих багажника, после колата се скри зад завоя. Ако имах късмет, куршумът бе пробил задната седалка и бе пронизал Бясното куче. Обаче се съмнявах. Първият куршум също едва ли го беше засегнал.