Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

27.

Не се наложи да чакам дълго.

Отказах се да разузнавам местата, където уж имало шанс да спипам Бясното куче. Всъщност имаше прекалено голяма опасност спипаният да се окажа аз. Редовно проверявах телефонната служба, ала Макгроу мълчеше. Разполагах с много време и започвах да ставам неспокоен, обаче си напомних, че интелигентната тактика е просто да чакам.

Прекарвах всеки ден със Саяка. Разделяхме се само когато тя трябваше да ходи на курс или работа. В леглото сякаш всеки следващ път беше по-хубав от предишния. Не знаех точно защо. Сигурно защото все повече свиквахме един с друг. Но и защото, смятах аз, все повече свиквахме със самите себе си. Обожавах липсата на стеснителност в нея. Все още не обичаше да виждам краката й, но предчувствах, че и това ще отшуми с времето. Във всичко останало Саяка беше поразително непринудена. Искаше да опита всичко — за нея сексът представляваше огромен експеримент, безкрайни неизследвани простори, и отсъствието на задръжки в леглото от нейна страна представляваше огромна възбуда за мен. На няколко пъти тя правеше нещо и се сепваше, като че ли си мислеше, че е прекалила, но след това виждаше, че страшно ми харесва, и просто се хвърляше с главата напред. Явно отначало подсъзнателно бях приемал, че ще я уча и насочвам. Е, Саяка усвои за около ден, на каквото можех да я науча. Оттогава ме учеше тя. От време на време долавях проблясъци на резкостта, на резервираността, които проявяваше при запознанството ни и в следващите вечери в хотела, ала тези мигове само ми напомняха какво доверие ми е оказала, колко дълбоко в себе си ме е допуснала, и ужасно ме трогваха. Понякога се тревожех, че се държа прекалено лигаво, и си мислех, че сигурно трябва да се сдържам, обаче каквото и да казвах или правех, тя като че ли винаги влизаше в тон. Беше изумително, определено повече, отколкото бях очаквал, повече, отколкото можех да проумея. Все още изпитвах угризения за това, че не съм й разкрил тайната си, което, разбирах го в душата си, беше ужасна измама. Но не можех да си призная, не можех да сложа край на случващото се между нас. Щом се справех с Макгроу и всичко останало, със Саяка може би щяхме да обсъдим накъде отива връзката ни и какво означава това. Нямаше защо да бързам. Стига да продължавах да се наслаждавам на безценните утринни часове в леглото й, не исках да мисля за бъдещето, а самата тя едва ли се интересуваше от него.

На четвъртата от тези прекрасни утрини, докато Саяка беше на училище, получих съобщението, което очаквах. От Макгроу. Обадих му се.

— Имаш ли напредък с проблема, който се опитваше да решиш? — попита той.

— Не. — Сърцето ми биеше силно. — Засега нямам късмет.

— Преди май не ти трябваше късмет — изсумтя Макгроу. — Сериозно ли се опитваш?

„Копеле — помислих си. — Пратил си хора да наблюдават и да дебнат — при някои от свърталищата на Бясното куче, може би при всички. И те са ти докладвали, че не съм се мяркал там“.