Рейн-сан: Сеч [bg]

Направо се насочих към мечовете. Вдигнах оръжието, което бях разгледал при предишното си идване, любимото ми, и после, все едно проверявах дали има патрон в патронника на пистолет, изтеглих дървената ръкохватка цука, колкото да се уверя, че острието наистина е в ножницата ширасая. Върнах го обратно и пъхнах затворената ножница в черния калъф от външната страна на крака си. Стегнах велкрото, отидох до вратата, измъкнах бастуна си, угасих осветлението и открехнах вратата, за да надникна в коридора. Чисто. Днес господин Мърфи май нямаше да се появи. Поне засега.

Извадих късмет и с асансьора — още беше на подземния етаж и не се наложи да чакам или да рискувам да пристигне с някой музеен служител. Качих се и натиснах бутона за втория етаж. Асансьорът обаче спря на първия. Наложих си да дишам нормално пропъдих мисълта, че току–що съм откраднал безценен самурайски меч, и се съсредоточих върху самоличността си — обикновен служител, навярно наскоро останал безработен и съответно обзет от срам, който се крие от света, като посещава музея.

Вратата се отвори и въпреки усилията си за миг си представих, че виждам Мария — но се оказа просто група старци. Те се качиха и неколцина от тях съчувствено се озърнаха към бастуна. После вратата се затвори и продължихме нагоре към втория етаж. Всички бяха най–малко два пъти по–възрастни от мен, но настояха да ме пуснат да сляза пръв. Предположих, че така са се почувствали здрави в сравнение с куция мъж в асансьора. Определено ме радваше фактът, че шината и бастунът привличат нужното внимание.

Нямах търпение да си тръгна от музея, в случай че някой забележи липсата на меча и вдигне тревога. Само че охранителят не биваше да ме види да излизам прекалено скоро, защото щеше да му се стори странно. Не исках и да убия времето в някоя от галериите, където имаше вероятност, макар и нищожна, да се натъкна на Мария или директора Куросава. Затова влязох в тоалетната и се затворих в една от кабините. Стиснах клепачи и задишах равномерно, за да успокоя малко ускорения си сърдечен ритъм.

Осъзнах, че току–що съм извършил глупост. В Токио имаше предостатъчно мечове, включително качествени имитации, които щяха да ми свършат същата работа. Защо бях взел точно този? Защо бях поел такъв риск?

Не бях сигурен. Онзи път с Мария, когато го държах в ръцете си, го бях почувствал като част от самия мен — или той беше мое продължение, или аз бях негово. Това имаше нещо общо с детството ми в Япония и в същото време с нещо, с което съвсем наскоро отново се бях свързал след толкова години и преживявания. Разбира се, всичко това беше просто съвпадение. Но някак си имах чувството, че е… нещо повече.