Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
А Ана да върви по дяволите!
Разбира се, на никой мъж, ако е истински мъж, не му е все едно дали жена му ще тръгне по дявола. В такива случаи истинските мъже непременно ще питат за много неща. Как е станала тази работа, с дявола — на истинския мъж му е ясно, но защо — това е въпросът, над който той си блъска главата.
Не бих казал, че животът ни с Ана е бил пренагрявап от високи температури. Пък и смешно би било да се отваря дума за такива пренагрявания. Аз използувах голяма част от енергията си за боравене със скалпели и за човъркане на мозъци, а за семейните отношения (с изключение на най—интимните) отделях «джобни пари».
Само en passant8 обръщах внимание на Анините интереси и занимания, но, честна дума — не защото Ана не ми е била на сърцето, а ей така, моите собствени занимания ме поглъщаха — учех се да въртя виртуозно бръснача около косъмчето на живота.
Не бих се клел, че срещу моите «джобни пари» Ана отделяше «златни». Вярно, през първите една—две години й се случваше, в дни на разнежваме, да хвърли по някой «златен наполеон». После захвана да употребява предимно «сребърни» пари. Нейното внимание беше обърнато в три четвърти към разните пшеници и селекционерства. Но все пак, нали трябва да бъда честен, тя беше по—щедра от мен. Когато замина за Толбухин, започна да меша «сребърните пари» с «парици». Париците имаха малка стойност, но и на тях се радвах, нали бяха от сребро. А откакто се появи на хоризонта «оня», почувствувах много определено, че ми подхвърля медни гологани. Вчера например тя ми подхвърли по телефона една медна стотинка, мизерна стотинка, като ми заяви, че нейният експеримент с пшеницата бил сега в такава решителна фаза, че, видиш ли, не могла в никакъв случай да дойде, но цък аз да съм стискал зъби, добър е бог, след някой и друг ден щяла да намери време.
Не зная каква е била любовта ми към Ана, има толкова видове любов! Но съм я обичал. Не зная каква е била нейната обич към мен, но ме е обичала някак. А ето че в нашите интимни отношения влязоха в обращение «джобни пари», «парици» и на края — «стотинки от бакър». Кой от нас е виновен, как се случи това?
Има ли значение! От значение е, че в кораба са се появили пробойни, нахлула е вода и скоро той ще иде на дъното, както се казва на морски език. (И аз имам чувство към тоя език, защото моят дядо от Арбанаси е прецапал през живота си много морета.)
Корабът ще иде на дъното. Дори е тръгнал вече към гибелта си. Една мрачна болка върти душата ми и аз съдя от нея, че корабът си отива. Ревматичните, когато ги завъртят ставите и кокалите, със сигурност познават кога иде лошо време. Лошо време нахлува, дявол го взел, и в моя живот.
Познавам един именит философ. Като се вдигна, ще ида при него и ще го попитам кой изпраща в живота и човека лошото време; и защо.
Ха да видим какво ще ми отговори тоя именит фшп соф!
Той естествено много ще се затрудни.
Излязох от просъницата си към два часа и първото вещо, което почувствувах, беше отсъствието на Юла. Хубава работа! Дойде ми на ум, че ставам чувствителен като моя събрат и съименник от ръкописа Лукан. Нали неговата чувствителност въвираше Юла в очите ми!
До чинийката с таблетките тя беше ми оставила да обядвам една купа с млечен крем. При други обстоятелства аз щях да му се израдвам, но тоя път — дали защото Юла си беше дигнала чуковете и развяваше полата си някъде — погледнах го начумерено и една зла мисъл изскочи в главата ми. «Непременно ще изхвърля този крем! — си рекох. — Както изхвърлих онази вечер в кофата за смет «истинското» пиле на Ана.» Сграбчих купата с крема и тогава се размислих къде да го изхвърля. Аниното пиле изхвърча в кофата, но кремът не идеше за там — Юла щеше да го забележи. Коя жена не поглежда в кофата за смет! «В тоалетната» — реших, но веднага ме бодна в съвестта едно остро угризение. Стана ми неудобно, дето бях помислил така. Ана беше донесла своето «истинско» пиле, за да ми замаже очите, един вид — «Виж колко те мисля!» Струваше си да изпратя в кофата лицемерния й подарък. Но можеше ли крема, който Юлия ми беше измайсторила с грижовност и от сърце, да изхвърля не другаде, а в тоалетната и да дръпна отгоре му синджира... Това приличаше на светотатство и аз изрекох мълчаливо по свой адрес няколко нецензурни приказки.
Оставих крема на мира, а таблетките глътнах добросъвестно, защото исках час по—скоро да оздравея, беше ми вкиснало да боледувам, затъгувал се бях за скалпелите си, за операционната маса, за белия си калпак, вдъхващ страх и уважение у слабодушните, и за стерилната си бяла манта, която всяка сутрин нечии нежни сестрински ръчици закопчаваха сръчно на волската ми шия. Затъгувал се бях за работата си, вече шести ден живеех в забвение, сякаш вън от света.