Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

Изключи звука на телефона си, облече канадката и слезе през вратата за пътника. Осветявана от луната пара излизаше от устата му, докато се промъкваше към подозрителното превозно средство. Оръжието му сочеше към прозореца откъм шофьорската страна. Слаб оплешивяващ чернокож, три отсенки по-черен от нощното небе, се отрази в стъклото. Обаче зад това отражение нямаше нищо съществено.

Убиецът беше другаде.

Издишвайки пара, Бетингър продължи към източния край на къщата. Тялото му функционираше механично, докато обмисляше положението. Той знаеше, че трябва да подходи към тази ситуация като към всяка друга. Беше професионален полицай, награждавана хрътка и не можеше да се откаже от способността си да наблюдава и от своя интелект заради дълбоката си емоционална обвързаност със случващото се. Заложниците не бяха любимата му жена Алиса и неговите две деца Гордън и Карън, а трима мъртъвци, които се опитваше да върне към живота.

Бетингър стигна до страничната стена на сградата и видя една квадратна дупка в пръстта, където сигурно съвсем доскоро е била забита табелка „Продава се“, преди празната къща да беше избрана за паркинг от убиеца.

Промъкна се до оградата, която разделяше на предна и задна част парцела от половин акър. Предпазливо отвори вратата, мина през нея и огледа задния двор.

От близкото дърво висеше гума, покривало беше спуснато над басейн, заобиколен от дузина бледи градински столове. Нищо не помръдваше. Бетингър забърза през поляната към познатата групичка дървета, която разделяше жилищните сгради. Докато бързаше напред, задуха студен вятър, а накъде в далечината залая куче.

Детективът скоро навлезе сред дърветата. Навеждайки и извивайки се встрани като боксьор, избягваше безлистни клони, докато не стигна другия край на групата дървета, където спря и отправи поглед на изток. Осветени от покритата с облаци луна, там стояха люлка с двойна седалка, затворен грил и едно ремарке — Бетингър разпозна всичко. Това беше задният двор на къщата, която се намираше южно от неговия дом.

Като продължаваше да се крие между дърветата, пое на север. Стъпките му бяха тихи, но не безшумни.

Нещо привлече вниманието му и той спря. Сред тъмните стволове на метър и двайсет от земята се виждаше светла ивица — бялата сърцевина на мястото на отчупен клон. Наскоро някой беше минал през горичката.

Трохата надежда, която бе съхранил в дълбините на душата си, изчезна. Убиецът беше при неговото семейство.

Бетингър продължи през гористата местност, докато не се озова скрит срещу собствения си заден двор. Предпазливо се приближи до края на сенките и започна да оглежда своя имот.

Бледа лунна светлина огряваше изсъхналата трева, пейката, кръглия грил, деветте борови дървета, хамака, опънат между два безлистни дъба. Зад всичко това стоеше малката червеникавокафява къща, която нощта бе оцветила в сиво. Всички прозорци бяха тъмни.