Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

И тогава звукът разтърси нощта… само че този път не беше вълк, а Курц засвири с ловния си рог сигнала за опасност. След миг всички навлякоха дрехите си и награбиха кой каквото оръжие имаше подръка. Аря затича към портата, а рогът изсвири отново. Когато профуча покрай плевнята, Хапка се замята бясно във веригите си, а Джакън Х’гхар извика от задницата на фургона:

— Момченце! Мило момченце! Война ли това, червена война? Момче, освободи нас! Човек може бие! Момчее! — Тя не го погледна, продължи напред и чу тропота и цвиленето на коне и мъжки викове оттатък стената.

Бързо се изкатери на тясната пътека зад бойниците. Парапетите бяха прекалено високи, а Аря — прекалено ниска: трябваше да се надига на пръсти между процепите, за да може да погледне надолу. За миг й се стори, че селището е пълно със светулки. После осъзна, че това са мъже с факли и че препускат между къщите. Видя как един от покривите лумна, пламъците облизаха корема на нощта с горещи оранжеви езици, щом сламата се подпали. Последва го друг, после още един и скоро пожарът закипя отвсякъде.

Джендри се качи при нея с шлема на главата.

— Колко са?

Аря се опита да преброи, но те яздеха много бързо, факлите им политаха от ръцете им и се завъртаха във въздуха.

— Сто. Двеста може би, не знам. — Виковете надмогваха рева на огъня. — Скоро ще дойдат за нас.

— Идват — посочи Джендри.

Една колона ездачи пое между горящите къщи към малкото каменно укрепление. Светлината от пожара се отразяваше в металните шлемове и проблясваше с оранжеви и жълти петна по ризниците и броните им. Един носеше знаме на дълга пика. Стори й се, че е червено, но беше трудно да се определи в тъмното, с бушуващия наоколо огън. Всичко изглеждаше червено, черно или оранжево.

Огънят скачаше от къща на къща. Пред очите на Аря пожарът погълна едно дърво, пламъците пропълзяха по клоните му и то изпъкна на фона на нощта, облечено в халат от побеснял оранж. Всички вече бяха по пасажа или се мъчеха да укротят подплашените животни в двора. Чуха се виковете на раздаващия команди Йорен. Нещо се удари в крака й, Аря погледна надолу и видя впилото се в нея плачещо момиче.

— Махни се! — Тя дръпна крака си. — Какво правиш тук? Бягай и се скрий някъде, глупачко! — Избута момичето от себе си.

Конниците спряха пред портата.

— Ей, вие, в крепостта! — извика отдолу някакъв рицар с висок шлем с остър шип на върха. — Отворете, в името на краля!

— Тъй. И кой ще да е този крал? — изрева в отговор старият Райсън преди Вот да го сръга да замълчи.

Йорен се качи на бойниците до портата, вързал дрипавото си черно наметало на дървен прът.

— Вие долу, почакайте! — извика. — Градските хора ги няма.

— А ти кой си, старче? Някой от страхливците на лорд Берик? — извика рицарят с шипа на шлема. — Ако оня дебел глупак Торос е вътре, питай го тоя пожар дали му харесва.

— Няма такъв тука — ревна му отгоре Йорен. — Тук са само момчета за Стража. Не взимаме страна в тая ваша война. — Вдигна пръта нагоре да видят цвета на наметалото му. — Вижте. Туй е черно, цветът на Нощния страж.