Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Малко по-нататък по пътя мернаха горянска колиба, обградена от стари дървета и спретнато подредени дънери, подготвени за цепене, а след това — наколно жилище, вдигнато на десет стъпки високи колове. И двете се оказаха изоставени. Подминаха още ниви, жито, царевица и ечемик, които зрееха на късното слънце, но тук нямаше накачени по дърветата мъже, нито да обикалят синорите с коси в ръцете. Накрая пред погледа им се появи и градчето: купчина бели къщурки, пръснати около стените на малка крепост, голяма септа с дървен покрив и кулата на тукашния владетел, кацнала на едно малко възвишение на запад… и никаква следа от хора, никъде.

Йорен остана да седи на коня, намръщен зад рошавата си брада.

— Не ми харесва — отрони най-сетне водачът им, — но е това. Ще идем да огледаме. Ама внимателно. Да не се е изпокрил народът. Може да са оставили някоя лодка или оръжие, да ни влезе в работа.

Черният брат остави десетима да пазят фургоните и хлипащото момиченце, а останалите раздели на четири групи, които да претърсят селището.

— Отваряйте си очите на четири, а ушите на шест — предупреди ги той и пое към кулата да види дали не е останала някаква следа от господаря и стражите му.

Аря се озова в една група с Джендри, Горещата баница и Ломи. Вот някога беше натискал весло в галера и се падаше най-опитният „моряк“ от всички, затова Йорен му каза да ги поведе към брега на езерото да огледат за лодка. Докато минаваха покрай смълчаните бели къщи, кожата на Аря настръхна. Това пусто градче я изплаши почти толкова, колкото изгорената селска твърдина, където намериха плачещото момиче и едноръката му майка. Защо хората бяха побягнали и бяха оставили домовете си и всичко? Какво би могло да ги изплаши толкова?

Слънцето се беше смъкнало ниско на запад и къщите мятаха дълги тъмни сенки. Внезапен трясък я накара да посегне за Игла, но се оказа само разлюлян от вятъра капак на прозорец. След открития речен бряг затвореното градче изопна нервите й.

Щом зърна езерото оттатък къщите и дърветата, Аря смуши коня си, препусна в галоп покрай Вот и Джендри и излезе на зелената морава до чакълестия бряг. Под гаснещото слънце гладката водна повърхност блестеше като кована мед. Беше най-голямото езеро, което бе виждала, отвъдният бряг се губеше. Вляво от себе си видя запуснат хан, построен над водата на тежки дървени пилони. Вдясно навътре в езерото се протягаше дълъг кей, други като него се виждаха още по на изток, като дървени пръсти, протегнати от градчето. Но единственият виждащ се съд беше лодка, обърната с дъното нагоре върху скалите до ханчето, прогнила и с голяма дупка.

— Отишли са си — каза отчаяно Аря. — Ами сега какво ще правим?

— Има хан — каза Ломи, след като и останалите спряха на брега. — Мислите ли, че са оставили храна? Или бира?

— Ти хана го зарежи — сряза го Вот. — Йорен каза да намерим лодка.

— Лодките са ги взели. — Кой знае защо, Аря беше убедена в това. Можеха да претърсят цялото градче и пак да не намерят нищо освен тази пробитата. Обезверена, тя слезе от коня си и клекна до езерото. Водата пляскаше тихо около краката й. Излязоха няколко светулки и фенерчетата им замигаха. Зелената вода беше топла като сълзи, но без сол. Имаше вкус на лято, на кал и водорасли. Тя натопи лицето си да измие праха и потта от дългия ден. Когато се отпусна назад, струйките потекоха по врата и под яката й. Стана й добре. Съжали само, че не може да си свали дрехите и да заплува, да се плъзне по топлата вода като тънка розова видра. Сигурно можеше да доплува чак до Зимен хребет.