Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Без да спира, Джон свали ръкавицата да проветри изгорелите си пръсти. „Колко са грозни.“ Изведнъж си спомни как разрошваше с тях косата на Аря. Онази пръчица, малката му сестричка. Замисли се как ли е тя. Малко го натъжи, че сигурно никога вече няма да може да й разроши косата. Раздвижи китката си и започна да свива и отпуска пръсти. Знаеше, че ако остави ръката за меча да се вкочани, това ще е краят му. А човек имаше нужда от меча си отвъд Вала.

Намери Самуел Тарли при другите стюарди. Пояха конете. Трябваше да се грижи за три коня: своя и два товарни, всеки натоварен с по два плетени от пръчки кафеза с гарвани. Птиците запляскаха с криле при появата на Джон и му заграчиха през пръчките. Няколко врясъка подозрително му прозвучаха като думи.

— Да не си ги учил да говорят? — попита той Сам.

— Няколко думи. Три могат да казват „сняг“.

— Не стига, че един ми грачи името — каза Джон, — но снегът е последното, което един черен брат би искал да чува. — На север снегът често значеше смърт.

— Имаше ли нещо в Бяло дърво?

— Кости, пепел и празни къщи. — Джон подаде на Сам навитото парче пергамент. — Стария мечок иска да се изпрати вест на Емон.

Сам взе една от птиците в кафезите, погали я по перата, привърза писмото и рече:

— Хайде, полети ми, храбрецо. Към дома. — Гарванът му изкъркори нещо неразбрано и Сам го подхвърли във въздуха. Птицата плесна и се понесе към небето през дърветата. — Жалко, че не може да ме отнесе със себе си.

— Все още?

— Е — каза Сам, — да, но… Честно, не съм толкова уплашен, колкото бях. Първата нощ, щом чуех някой да става да пусне вода, си мислех, че някой дивак се промъква да ми среже гърлото. Беше ме страх да затворя очи, че може да не ги отворя повече, само че… ами… съмваше се в края на краищата. — Усмихна се тъжно. — Може да съм страхливец, но не съм глупак. Целият съм натъртен и гърбът ме боли от ездата и от спането на земята, но изобщо не ме е страх. Виж. — Протегна ръка, та Джон да види, че не трепери. — Работя над картите си.

„Светът е странен“ — помисли Джон. Двеста мъже бяха напуснали Вала и единственият, който вместо все повече да се плаши ставаше все по-спокоен, беше Сам, самопризналият се страхливец.

— Ще излезе от теб щурмовак — пошегува се той. — Следващия път мисля да изляза със съгледвачите на Грен. Да кажа ли на Стария мечок?

— Да не си посмял! — Сам придърпа гуглата на огромното си черно наметало и тромаво закрачи назад при коня си. Беше земеделско животно, пригодено за оране, голямо, бавно и тромаво, но можеше по-добре да понесе тежестта му от дребните кончета, които яздеха щурмоваците. — Надявах се, че ще се задържим в селото — каза той ядосано. — Щеше да е добре да поспим пак под покрив.