Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Градчето гореше. Нощният въздух се изпълни със задушлив дим и хвърчащите искри надмогваха светлината на звездите. Йорен се намръщи.

— Не виждам защо. В града правете каквото искате, все ми е едно, но нас оставете на мира. Не сме ви врагове.

„Вижте с очите си“, прииска й се на Аря да изкрещи на мъжете долу, но само прошепна:

— Не виждат ли, че не сме нито лордове, нито рицари?

— Не мисля, че ги интересува, Ари — отвърна й шепнешком Джендри.

А тя се вгледа в лицето на сир Амори, както Сирио я беше учил да се вглежда, и разбра, че е прав.

— Щом не сте предатели, отворете портата — извика сир Амори. — Ще се убедим, че казвате истината, и ще ви пуснем.

Йорен дъвчеше горчивец.

— Казах ти, само ние сме тук. Имаш ми думата.

Рицарят с шипа на шлема се изсмя.

— Враната ни дава честна дума.

— Да не си се загубил, старче? — подигра се един от копиеносците долу. — Валът е доста на север оттук.

— Заповядвам ти отново, в името на крал Джофри, да докажете верността си, като отворите тази порта — каза сир Амори.

Йорен премисли дълго. Накрая викна.

— А бе, няма да отворя аз.

— Така да бъде. Отхвърляте кралската заповед, значи сами се обявявате за бунтовници, все едно дали сте черни плащове, или не.

— Имам малки момчета тука бе, човек! — изрева му Йорен.

— Малките мрат също като големите. — Сир Амори вдигна лениво юмрук и едно копие профуча от огнените сенки зад него. Целта му трябваше да е Йорен, но улучи застаналия до него Вот. Острието прониза гърлото му и изскочи отзад, тъмно и мокро. Вот сграбчи дръжката с две ръце и рухна на пътеката.

— Щурмувайте стените и ги избийте всички — извика отегчено сир Амори. Полетяха още копия. Аря дръпна долу Горещата баница за пеша на палтото му. Отвън задрънча стомана, чу се стържене на мечове, излизащи от ножниците, трясък на копия и щитове, смесени с мъжки ругатни и тропота на конски копита. Над главите им прелетя захвърлена факла и тупна на двора.

— На оръжие! — викна Йорен. — Пръснете се и бранете стената. Кос, Урег, вие на задната порта. Ломи, измъкни това копие от Вот и застани на мястото му.

Горещата баница се опита да извади късия меч от ножницата си и го изтърва. Аря му го натика обратно в ръката.

— Не знам да се бия с меч — каза й той опулен.

— Лесно е — отвърна Аря, но лъжата замря в гърлото й, когато една ръка се показа отвън и се впи в каменния парапет. Видя я на светлината на горящото градче така ясно, сякаш времето бе спряло. Пръстите бяха груби, мазолести, с гъсти черни косми между кокалчетата, успя да види дори мръсотията, събрала се под нокътя на палеца. „Страхът сече по-дълбоко от мечовете“ — спомни си Аря, а върхът на шлема изникна зад ръката.

И тя удари с все сила, и в замък кованата стомана на Игла захапа дращещите по камъка пръсти между кокалчетата.

— Зимен хребет! — изкрещя Аря. Плисна кръв, пръстите отхвърчаха и лицето под шлема изчезна толкова бързо, колкото се появи.