Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— А бе вие какво правите днес?… Какви глупости говорите?
Лиско се озова зад храста.
— Глупако, защо бягаш?
— Ооо, Чими, здравей!
Лиско се показа отново.
— Какво ви е прихванало, питам? — чудеше се Чими. — Какво сновете насам-натам?
— Кой това? — запита Лиско.
— Ти и твоите приятели… Те говорят глупости, а ти си говориш сам.
— Не си говоря сам — отвърна многозначително Лиско.
— Така ли? А с кого говориш?
— С едни питон.
— Какво?
— С едно чудовище.
— Онова, черното?
— Да.
— Ръбестото?
— Да… След малко ще се опитам да го хвана. Махни се оттам, защото може да скочи.
— Това, дето го пипам?
— Бягай! Ще те изяде.
— Мен ли?… Ха-ха!
— Бягай, ти казвам!
— Ако искаш да го пипна пак — рече весело Чими. — Ето, ще пипна това, бялото.
Чими натисна единия бутон на магнетофона.
— А! — възкликна радостно той. — Нещо спря да се върти!… Сега — червеното.
Чими натисна червеното бутонче, магнетофонът изпищя, Чими също изпищя и изчезна. Естествено, че изчезна и Лиско.
На полянката остана само апаратурата. Магнетофонът говореше:
— Ти си наистина магаре!
— Но Лиско никога не ме е наричал магаре…
— Извинявай, ама си непоносим!
— Такъв съм и си го знам. Не мога да дам насока на един разговор… Освен това целият ми живот е свързан с него. Каквото съм правил, с него съм го правил… Ех, какво ли не сме правили с него!…
— И ние сме правили, но си мълчим.
— Че говорете!… Защо мълчите?
Сгушен в храста, Лиско слушаше това и онова, и другото, и по-другото, включително думата „подлец“, с която го нарече Мокси, целия разговор и заговор заедно с решението да му натрият носа и мутрата, да го унищожат. През цялото време той се усмихваше, на места се смееше от сърце и извикваше: „Чудни са моите приятели!“…
Димби, Домби и Мокси пристигнаха на Третата Полянка, където спряха; повече не можеха да тичат — краката им не държаха, не им достигаше и въздух. Мокси се тръшна на тревата, а приятелите му седнаха на камъка. Мълчаха и дишаха ускорено.
— Голямо бягане му ударихме! — продума най-после Мокси. — Димби, как мислиш?…
— Чакай да се съвзема.
— Как мислиш, колко време му трябва на един питон да погълне нещо?
— Зависи. Какво нещо?
— Нещо не толкова голямо.
— Горе-долу колко?
— Едно нещо, да речем, голямо колкото Лиско.
— Аха… Колкото Лиско ли? Не знам, Мокси. Може би много време, може би малко.
— Но сигурно достатъчно, за да избягаме, нали? Защото, колкото и да ми е мъчно, а сигурно и на вас ви е мъчно, но съм сигурен, че Лиско вече е погълнат.
— Сигурно е погълнат — намеси се Домби.
— И на мен ми е мъчно — призна си Димби, — но по всичко изглежда, че е погълнат.
— Утешава ме само едно — въздъхна тъжно Мокси.
— Кое? — заинтересува се Димби.
— Че Лиско вече е бивал поглъщан. Не забравяйте, че е бил в стомаха на Синята акула и е свикнал. Друго нещо е, ако си свикнал да те поглъщат… А ние, като не сме свикнали, бягаме… Какво да правим.
— Повече не мога да бягам — заяви Димби.
— И аз — призна Домби. — Капнах!
— Веднъж да стигна в къщи! — въздъхна Мокси. — Ще се затворя и няма да излизам цяла година. През това време все ще се намери някой да улови питона.
— Сигурно — рече Димби.
— Страшно е да не знаеш къде се намира питонът — забеляза Домби. — Може да ти изскочи отвсякъде… Димби! Представяш ли си, ако изскочи сега?
— Не ми говори!
— Представете си, че туй мръсно чудовище изскочи сега, както сме уморени!
— Млъкни, Домби!
— Само казвам.
— Ако изскочи, имаме само един изход — рече Димби. — Чуем ли го, лягаме на земята и се правим на умрели. Чувал съм, че питоните, щом видят умрели неща, помирисват ги и си отиват да търсят живи.
— Така ли?
— Да. И това им е най-хубавото на питоните.
— Чувал съм подобно нещо — забеляза Мокси, — но за мечките. За питоните не съм чувал.
— Бъди спокоен — каза Домби. — Питоните се учат от мечките.
— Добре тогава — съгласи се Мокси. — Чуем ли нещо подозрително, лягаме и умираме. — Той огледа внимателно тревата. — Рече си избрах мястото за лягане.
Замълчаха. Всеки въздъхна тъжно. Спогледаха се.
— Какво? — обърна се Домби към Димби.
— Жалко за Лиско!
— Да — съгласи се Домби. — Добро лисиче беше.
— И умно — просълзи се Мокси. — Познавам го добре.
— Веселеше ни — просълзи се Димби — и ни въвличаше в разни приключения.
— А колко пъти е спасявал живота ни!…
— Вярно, дявол да го вземе!… Обичаше да спасява. Прави каквото прави — все спасява… Сега пък тръгнал да спасява човечеството.