Изкуството на сънуването

Аз наруших мълчанието и попитах дон Хуан не намира ли и той за странно, че двата ресторанта почти не се различават.

— В този град всичко е възможно — отвърна той. Начинът, по който го каза, ме смути.

— Защо си толкова нервен? — попита ме той със сериозно изражение. — Да не би да знаеш нещо, което не искаш да ми кажеш?

— Защо съм нервен ли? Ама че майтап. Та аз винаги съм нервен, когато съм край теб, дон Хуан — понякога повече, отколкото друг път.

Дон Хуан май трябваше да положи големи усилия, за да не се разсмее.

— Нагуалите действително не са най-дружелюбните създания на земята — рече той с извинителен тон. — Аз изпитах това на собствения си гръб, докато мерех сили с моя учител, ужасния нагуал Хулиан. Самото му присъствие ме плашеше до смърт. А когато той ме вземеше на мушка, винаги си мислех, че животът ми не струва и пукната пара.

— Ти безспорно оказваш същото въздействие върху мен, дон Хуан.

Той избухна в искрен смях.

— О, не. Това е твърде преувеличено. Аз съм ангел в сравнение с него.

— Може и да си ангел в сравнение с нагуала Хулиан, но аз не го познавам, за да ви съпоставя.

Дон Хуан се посмя още малко, а после отново стана сериозен.

— Не зная защо, но определено съм уплашен — казах аз.

— Смяташ ли, че имаш някаква причина да си уплашен? — попита той, като спря да върви и ме изгледа втренчено.

Както ми се стори, тонът му и повдигнатите му вежди издаваха подозрението, че аз зная нещо, което тая в себе си. Очевидно очакваше да направя разкритие.

— Твоята настойчивост ме учудва — казах аз. — Сигурен ли си, че не си ти този, който си е наумил нещо?

— Да, наумил съм си — призна той и се ухили. — Но не това е въпросът. Работата е там, че в този град има нещо, което те очаква. И ти или не знаеш точно какво е то, или знаеш, но не смееш да ми го кажеш, или пък не знаеш абсолютно нищо.

— Какво ме очаква тук?

Вместо да ми отговори, дон Хуан закрачи отново и ние продължихме разходката в пълно мълчание. Направихме доста обиколки на площада, докато търсехме къде да седнем. След известно време няколко млади жени станаха от една пейка и си тръгнаха.

— Години наред съм ти описвал ненормалните практики на магьосниците от древно Мексико — рече дон Хуан, като се настани на пейката и ми направи знак да седна до него.

Говорейки така разпалено, сякаш за пръв път казваше това, той започна пак да ми разправя същото, което вече бях чувал от него многократно: че онези магьосници, водени от крайно егоистични интереси, влагали всичките си усилия в усъвършенстването на практики, които ги тласкали все по-далеч и по-далеч от трезвомислието и умственото равновесие, и че в крайна сметка били унищожени, когато сложните им системи от вярвания и практики се превърнали в такова бреме, което те повече не можели да носят.

— Древните магьосници, разбира се, живеели и се развивали в този район — каза той, като ме наблюдаваше, за да види реакцията ми. — Тук, в този град. Той е издигнат върху основите на един от техните градове. В тукашната местност протичали всички дейности на древните магьосници.