Изкуството на сънуването
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на сънуването». Краткое содержание книги:
С „Изкуството на сънуването“ и вие ще научите онова, което Карлос е узнал: че основното постижение на великите магьосници е навлизането в алтернативни реалности посредством съзнателен контрол над сънищата; че сред нас живеят древни, необикновени и понякога опасни същества; че благодарение на уроците на дон Хуан двама или повече души могат заедно да сънуват и да изследват други светове. Ще станете свидетели на духовно приключение, различно от всяко друго, което някога сте преживели, и ще вземете участие в най-новите проучвания и открития на Кастанеда, изумителни и вълнуващи като всичко, за което е писал досега. И най-вече ще бъдете запленени от историята на неговия забележителен живот и на духовните му пътешествия; пътешествия, които могат да се осъществят единствено чрез уроците на дон Хуан и чрез книгите на Кастанеда.
— Защо съм толкова уплашена? — попита тя, като че ли аз можех да дам някакво разумно обяснение за страха й.
Преди да измисля каквото и да е, Карол сама отговори на въпроса си. Тя каза, че е уплашена, понеже е осъзнала на физическо ниво, че възприемането е всеобхватно действие, когато събирателната точка е закована в една позиция. После ми припомни твърдението на дон Хуан — според него властта, която нашият ежедневен свят има над нас, е резултат от обстоятелството, че събирателните ни точки стоят неподвижно на обичайното си място. Тази неподвижност е онова, което прави нашето възприятие на света толкова всеобхватно и непреодолимо, че ние не можем да избягаме от него. Карол ми напомни и още нещо, което нагуалът беше казал: че ако искаме да надвием тази всеобхватна сила, трябва само да разпръснем мъглата, тоест да разместим събирателната точка чрез намерението.
Никога не бях разбирал напълно думите на дон Хуан до момента, в който ми се наложи да преместя събирателната си точка в нова позиция, за да разпръсна мъглата на този друг свят, която беше започнала да ме поглъща.
Без да разговаряме повече, Карол и аз отидохме до прозореца и погледнахме навън. Намирахме се в провинциална местност. Лунната светлина разкриваше очертанията на някакви ниски и тъмни жилищни постройки. По всичко личеше, че помещението, в което бяхме, е склад или килер на някоя ферма или голяма провинциална къща.
— Спомняш ли си как си легнал тук? — попита Карол.
— Да, почти — отвърнах аз, и то съвсем сериозно. Казах й, че се боря да запазя образа на нейната хотелска стая в съзнанието си, за да имам някаква отправна точка.
— И аз правя същото — уплашено прошепна тя. — Зная, че ако оставим този спомен да ни се изплъзне, с нас е свършено.
После ме попита дали ми се иска да излезем от бараката. Нямах такова желание. Страхът, който изпитвах, беше толкова силен, че не бях в състояние да й отговоря гласно. Можах само да й дам знак с глава.
— Напълно си прав, че не искаш да излезеш оттук — каза Карол. — Имам чувството, че ако напуснем тази барака, никога няма да намерим обратния път.
Канех се да отворя вратата и просто да надникна навън, но Карол ме спря.
— Недей — рече тя. — Може да пуснеш вътре онова, което е вън. В този момент ми хрумна, че сме поставени в нестабилна клетка. Крехкото й равновесие би могли да се наруши от всякакви действия, включително и от отварянето на вратата. В мига, в който си помислих това, и двамата с Карол бяхме обзети от един и същ импулс. Ние съблякохме дрехите си с такава бързина, сякаш животът ни зависеше от това; после скочихме на високото легло, без да използваме стълбичката, образувана от двата чувала, но още в следващата секунда скочихме отново на земята.
Очевидно Карол и аз едновременно бяхме осъзнали едно и също нещо. Тя потвърди предположението ми, като каза:
— Всичките неща, които принадлежат на този свят, могат само да ни отслабят, ако ги използваме. Когато стоя тук гола, далече от леглото и от прозореца, изобщо не ми е трудно да си спомня откъде съм дошла. Но ако лежа в това легло или нося тези дрехи, или пък гледам през прозореца, направо съм изгубена.
Дълго останахме така, сгушени в средата на стаята. Едно странно съмнение започна да ме човърка.
— Как ще се върнем в нашия свят? — попитах аз с надеждата, че Карол знае това.
— Връщането ще стане автоматично, стига да успеем да прогоним мъглата — заяви тя с крайно авторитетен тон, който беше нейна отличителна черта.
Оказа се, че има право. И двамата се събудихме едновременно в леглото на стаята й в хотел „Рехис“. Беше толкова очевидно, че отново сме в света на ежедневния живот, че изобщо не разговаряхме и не си задавахме въпроси във връзка с това. Слънцето грееше почти ослепително.
— Как сме се върнали? — попита Карол. — Или по-точно, кога?
Не знаех какво да кажа или да мисля. Бях твърде замаян, за да се впусна в разсъждения — единственото, което иначе бих могъл да направя.
— Смяташ ли, че сме си дошли току-що? — продължи Карол настойчиво. — Може би сме спали тук цяла нощ. Погледни! И двамата сме голи. Кога сме се съблекли?
— Съблекли сме се в онзи друг свят — отвърнах аз и останах изненадан от звука на собствения си глас.
Отговорът ми като че ли я смая. Тя отправи неразбиращ поглед най-напред към мен, а после и към голото си тяло.
Останахме неподвижни цяла вечност. И двамата сякаш бяхме изгубили волята си. След това изведнъж едновременно ни хрумна една и съща мисъл. Облякохме се светкавично, изтичахме от стаята, спуснахме се по стълбите, пресякохме улицата и нахълтахме в хотела на дон Хуан.
Останали съвсем без дъх — нещо необяснимо, тъй като всъщност не бяхме направили кой знае какво физическо усилие — ние, редувайки се, описахме на дон Хуан извършеното от нас.