Изкуството на сънуването
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на сънуването». Краткое содержание книги:
С „Изкуството на сънуването“ и вие ще научите онова, което Карлос е узнал: че основното постижение на великите магьосници е навлизането в алтернативни реалности посредством съзнателен контрол над сънищата; че сред нас живеят древни, необикновени и понякога опасни същества; че благодарение на уроците на дон Хуан двама или повече души могат заедно да сънуват и да изследват други светове. Ще станете свидетели на духовно приключение, различно от всяко друго, което някога сте преживели, и ще вземете участие в най-новите проучвания и открития на Кастанеда, изумителни и вълнуващи като всичко, за което е писал досега. И най-вече ще бъдете запленени от историята на неговия забележителен живот и на духовните му пътешествия; пътешествия, които могат да се осъществят единствено чрез уроците на дон Хуан и чрез книгите на Кастанеда.
— Отказвам да участвам в твоите дивотии — заяви тя. В погледа, който ми отправи, имаше някаква злоба. — На теб говоря, който и да си ти.
Тя взе едно от одеялата, с които бяхме покрити, и се уви с него.
— Ще лежа тук, докато не се върна там, откъдето дойдох — решително изрече тя. — А ти и нагуалът си играйте вашите игрички.
— Трябва да престанеш с тези глупости — твърдо казах аз. — Намираме се в друг свят.
Тя пренебрегна думите ми и ми обърна гръб като сърдито, разглезено дете. Не исках да прахосвам сънното си внимание в безполезни спорове за реалността на положението. Започнах да разглеждам обстановката. Помещението се осветяваше единствено от луната, чиято светлина струеше от прозореца точно срещу нас. Стаята, в която се намирахме, беше малка, а леглото — високо. Забелязах, че изработката му е примитивна: към четири солидни кола, забити в земята, беше прикрепена решетка от летви, която образуваше самото легло. То беше покрито с дебел, или по-скоро плътен, дюшек. Нямаше чаршафи и възглавници. Край стените бяха подредени пълни чували от зебло. Два поставени един върху друг чувала, облегнати до долния край на леглото, изпълваха ролята на подвижна стълбичка.
Докато се оглеждах, за да открия някой ключ на лампа, разбрах, че високото легло е разположено в един ъгъл, до самата стена. Главите ни бяха обърнати към нея; аз бях от външната страна на леглото, а Карол — от вътрешната. Когато седнах на ръба му, осъзнах, че височината му е навярно около метър.
Карол внезапно се надигна и каза с особено забележимо фъфлене:
— Това е отвратително! Нагуалът изобщо не ме предупреди, че ще изпадна в такова положение.
— И аз си нямах представа — отвърнах аз. Искаше ми се да добавя още нещо и да подхвана разговор, но тревогата ми вече бе нараснала прекомерно.
— Затваряй си устата — озъби ми се тя; гласът и беше одрезгавял от гняв. — Ти не съществуваш. Ти си призрак. Изчезвай оттук! Изчезвай!
В нейното фъфлене имаше нещо много симпатично, което отвлече вниманието ми от обзелия ме страх. Хванах я за раменете и я разтърсих. Тя извика — не толкова от болка, колкото от изненада или раздразнение.
— Не съм никакъв призрак — казах аз. — Ние осъществихме пътуването, защото обединихме енергията си.
Карол Тигз се славеше сред нас с умението си да се приспособява бързо към всякакви ситуации. За броени мигове тя се убеди в реалността на нашето положение и се зае да търси дрехите си в полумрака. Не беше уплашена — нещо, което ми се видя много чудно. Заета с мисълта за дрехите си, тя разсъждаваше на глас къде би могла да ги е оставила, ако си е легнала в тази стая.
— Виждаш ли някакъв стол? — попита тя.
Смътно различих три чувала, които бяха подредени така, че да образуват нещо като маса или висока пейка. Карол стана от леглото, отиде до тях и намери своите дрехи заедно с моите, сгънати старателно по типичния за нея начин. Тя ми подаде моите дрехи; те наистина бяха мои, ала не същите, с които бях облечен преди няколко минути, когато се качих в стаята на Карол в хотел „Рехис“.
— Това не са моите дрехи — изфъфли тя. — И все пак са мои. Колко странно!
Облякохме се мълчаливо. Исках да й кажа, че просто ще се пръсна от безпокойство. Исках също да поговорим за скоростта на нашето пътуване, но мисълта за него съвсем бе избледняла още в момента, в който бях започнал да се обличам. Почти не си спомнях къде сме били, преди да се събудим в тази стая. Струваше ми се, че съм сънувал хотелската стая. Направих върховно усилие да си припомня, да прогоня неяснотата, която постепенно ме обгръщаше. Успях да разпръсна мъглата, но това действие погълна цялата ми енергия. Изпотих се и едва си поемах дъх.
— Нещо за малко не ме уби — каза Карол. Погледнах я. И тя беше потна като мен. — А и ти се отърва на косъм. Какво беше това нещо според теб?
— Позицията на събирателната точка — отвърнах аз напълно убедено.
Тя беше на друго мнение.
— Това са неорганичните същества, които събират своята дан — изрече тя, цялата разтреперана. — Нагуалът ми каза, че ще бъде страшно, но чак такъв ужас никога не съм си представяла.
Бях абсолютно съгласен с нея; ситуацията наистина беше ужасна, макар че не можех да определя защо. Карол и аз не бяхме начинаещи, вече бяхме видели и направили какви ли не неща, някои от които извънредно опасни. В тази сънувана стая обаче имаше нещо, което просто ми смразяваше кръвта.
— Ние сънуваме, нали? — попита Карол.
Без да се колебая, аз я уверих, че е така, макар че повече от всичко на света исках дон Хуан да е при нас, за да увери и мен в това.