Перлата на любовта
- Автор: Скай Кристина
- Серия: regency era #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венета Маринова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Перлата на любовта». Краткое содержание книги:
Колко хубаво звучеше всичко. Но не разполагаше с никакво време.
— Може би по-късно, мисис Харис. Тъкмо се каня да…
Какво? Да избяга? Да тръгне преди графът да успее да я намери?
Чеси се намръщи.
— Искам да кажа… Трябва да отида да презаредя чантата. — Тя потупа черната кожена торба, която стискаше под мишница. — Билки…, нали разбирате? Имам да наточа и почистя различни игли.
Тръпки полазиха пълничката сивокоса икономка.
— Игли ли казахте? Господ да ни е на помощ, какво ще измислят още? Но да не ви преча, мис. Вие само пратете да ми съобщят, когато огладнеете. Днес е денят ми за печене и през цялото време ще бъда долу, в кухнята.
Усмихна се за довиждане, обърна се и с шумни стъпки се отправи към задното стълбище.
Тъкмо завиваше на първата площадка, когато почти се сблъска с една прислужница с лъщящи бузи и бяло боне, която тихичко си тананикаше. Съзирайки Чеси, тя бързо направи реверанс и се усмихна.
— Ама вие… Да не сте се изгубили, мис? С удоволствие ще ви помогна, ако е така. Салона ли търсите? Или може би мистър Уитби? — Тя стоеше в очакване.
Чеси преглътна ругатнята, която беше на устата й и също й се усмихна.
— Ами аз… Ъ-ъ-ъ… Имам нужда от… вода. Да, вряла вода.
Каква неправдоподобна история! Жената ще реши, че е малоумна!
Но младата прислужничка продължи да се усмихва и направи нов реверанс.
— Тогава сте на прав път. Надолу по стълбите и после вляво — там ще намерите кухненските помещения. Но аз с удоволствие ще ви помогна. Вряла вода ли казахте? За баня? Ако е така, ще накарам слугите да качат горе медната вана и…
— Не!
Прислужничката леко се намръщи, смутена от отчаянието в гласа на Чеси.
— Тогава…
Мисли глупачке! Чеси курдиса приветлива усмивка на лицето си.
— Не, не е за баня. Трябва ми за… за лекарствата, разбирате ли?
Като чу това, очите на младата жена светнаха.
— О, да. Разбирам, мис. С радост ще ви донеса. Ние всички сме ви толкова благодарни, че спасихте живота на господаря. Той е най-прекрасният мъж. — Тя внезапно се изчерви. — Не, не исках така да прозвучи. Просто исках да кажа… Ами, че той бе толкова добър към майка ми и братята ми, когато треската ги повали миналата зима. Пускаше ме да ги навестявам всеки ден. Дори ми разреши да занеса храна от килера на мисис Харис, за да изкарат зимата. — Тя се усмихна тъжно. — Щяха да умрат, ако не беше той, не се и съмнявам. А той си има своите собствени проблеми, с това негово коляно и всичко. Пък и двете деца, за които трябва да се грижи…
Тя се сепна, опомни се и силно се изчерви.
— О, моля за извинение, мис. Какво съм се разприказвала като латерна! Не исках да… — Тя отново направи бърз реверанс. — Ей сегичка ще ви кача водата, мис. Нямайте грижа за нея.
Чеси хапеше долната си устна, докато стройната фигура се скриваше от погледа й надолу по стълбището.
Това означаваше, че слугинското стълбище нямаше да й свърши работа. Оставаше парадният вход.
И се налагаше да побърза. Само още няколко минути и графът щеше да се върне.
Чеси ускори крачка, внезапно изтръпнала, че може да види нещо по лицето му, пламъче в очите му или стиснати челюсти, които биха издали съжалението или отвращението му от това, което се бе случило между тях снощи.
В крайна сметка тя не бе никаква красавица. Не хранеше подобни илюзии. Тялото й вероятно бе достатъчно привлекателно, но й липсваха маниерите и изяществото, които запленяваха мъжете и ги правеха да изглеждат отнесени.
Не, това, което се случи, бе следствие от болестта му или защото се е чувствал задължен към нея заради грижите, които бе положила. Не означаваше нищо повече. Би било глупаво от нейна страна да смята, че е нещо друго.
А Франческа Камърън бе твърдо решила да не става глупачка заради Тони Морлънд. Не и за втори път.
Ръката й трепереше върху полираното дърво на парапета, докато се взираше в светлата мраморна ниша на входа. Мина някакъв лакей, някъде от коридора достигна тих шепот.
Време е да тръгва. Знаеше, че това е единственият начин, по който трябва да постъпи, но сърцето й все още се съпротивляваше.
Върви.
Тежко въздъхна и тръгна бавно надолу по покритото с дебел килим вито стълбище. Лакеят бе изчезнал и никой не се навърташе около широката, дъбова врата. След минута всичко щеше да е свършило. Тя щеше да си е отишла. Свободна.
Шепотът в коридора прерасна в тихо хихикане. Чеси се обърна, свъсила вежди в издирване на място, където да се скрие, но тъй като бе насред стълбището, можеше да избира само дали да се върне обратно или да продължи надолу.