Перлата на любовта
- Автор: Скай Кристина
- Серия: regency era #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венета Маринова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Перлата на любовта». Краткое содержание книги:
— Опита се, но постоянно залагахме на нещо ново, непрекъснато се местехме, търсехме съкровища, за които бе чул. — Очите й бяха огромни морета от аметист и блестящо сребро. — А и това нямаше да промени нищо, не разбираш ли? Ти бе затънал до гуша в… своите проблеми. А аз… — тя горчиво се изсмя — бях далеч и не бях от значение. Копаех из прашните хълмове на Непал. Или може би на някой остров в Южнокитайско море. Какво значение щяха да имат моите писма?
Морлънд се намръщи.
— Може би трябваше да ми дадеш възможност аз да преценя.
Забеляза, че лицето на Чеси е зачервено там, където я бе одраскал с наболата си брада. Нежно я помилва, проклинайки се за нетърпението си.
Което проявяваше за толкова много неща.
Спомни си косата й, очертаваща лицето. Очите й танцуваха като звезди, когато му бе подала рибата, още цвърчаща от мазнината на огъня…
Сети се за неприличните песни, на които я бе учил, докато оправяха платната на лодката — песни, които тя моментално усвояваше и му пригласяше с ясния си, възхитителен контраалт.
Боже, как го бе разсмивала преди толкова много лета! Колко млада бе тя тогава. И как бе копнял да може да остане й да наблюдава как расте и се превръща в жена!
По дяволите. За толкова много неща не е бил прав. Чеси забеляза как очите му потъмняха.
— Не, недей. — Тя погали ръката му. — Искам да знаеш, че каквото и да се случи — каквото и да е — никога няма да съжалявам за това. За нас.
Той я придърпа до себе си на леглото, а в очите му отново забушува огън.
— Много се радвам да чуя това, красавице. Защото възнамерявам да си получа отплатата за онези четиридесет писма. И знам точно какво възмездие желая.
Чеси прокара език по устните му.
— Възмездие ли? Нали не възнамеряваш четиридесет пъти…
Очите му се стоплиха.
— Най-малко толкова, сладка моя.
На вратата се почука.
— Разкарай се, Уитби! — Морлънд притисна Чеси до гърдите си и зарови пръсти дълбоко в гарвановочерната й коса. — Ела утре. — Като се взря в разтворените й устни, подхвърли: — Не, след месец.
Гласът на Уитби беше по-висок от обикновено, скован и смутен.
— Моите извинения, милорд, но… — Той се прокашля. — Настоявам за една минутка.
— Следващия месец, Уитби. Може би даже догодина.
— Но… вече пристигнаха пет бързи съобщения, милорд. — Гласът на Уитби изтъня извинително. — И сега, с последното, стават шест.
— Могат да почакат! Търговци или стари светски дами — нямам какво да им казвам. — Морлънд се наведе и докосна стегнатата гръд на Чеси. — О, Боже… догодина. Не по-рано от догодина.
Чуха се приближаващи се стъпки. Някой шепнеше в коридора. След миг се разнесе гласът на Уитби, по-притеснен от всякога.
— Но те са от него. От херцога, милорд! От самия Уелингтън. Прислужникът му казва, че Негова светлост е бесен и се е заканил лично да дойде, ако не получи отговор от вас до един час.
Морлънд въздъхна. Уелингтън.
Изведнъж осъзна, че онзи, другият свят, беше някъде много далече, почти не съществуваше. Единственото, което имаше значение, бе да е тук, с Чеси, в техния нов свят на чудеса и открития.
Проклет ад. Проклет, пъклен ад.
Уитби внимателно се прокашля.
— А и херцогинята… Лично изпрати няколко съобщения. Ъ-ъ-ъ… Осем, ако трябва да бъдем точни, милорд. Отнякъде е научила за вашето… ъ-ъ-ъ… премеждие и е изключително разтревожена.
Морлънд тихичко изруга.
— По-добре върви. — Чеси е копнеж наблюдаваше устните му. Пръстите й си играеха с космите по гърдите му.
— Да бъда проклет, ако успея да стигна където и да било, когато ме гледаш по този начин.
— Как?
— Сякаш искаш да направиш точно това, което и аз искам. В момента. Силно, дълбоко и бързо. А след това бавно. Блажено бавно и удовлетворяващо.
Чеси прехапа устни и се опита да се освободи, но Морлънд хвана ръката й и я поднесе към устните си. Пронизващите му тюркоазени очи не се откъсваха от лицето й, докато лекичко хапеше дланта й.
— Съжалявам, Чеси. Май наистина ще трябва да…
Чеси преглътна. Не още. Не толкова скоро…
Но тя успя да се усмихне ведро.
— Разбира се. Нямам нищо против. Сигурно имаш хиляди неща за уреждане.
— Ако беше нещо друго, ако беше някой друг, а не Уелингтън…
— Разбирам. Всичко е наред.
Не, почакай! Не тръгвай. Ако ме оставиш сама, ще трябва да премислям отново и отново какво съм сторила, да застана с лице към промените, които предстоят през днешния ден.
Но Чеси не изрече на глас нито една от тези тревожни мисли. Макар очите й да пламтяха с подозрителен блясък, усмивката и бе убедителна.
— Заминавай тогава. Колкото по-рано тръгнеш, толкова по-бързо ще се върнеш.