Перлата на любовта
- Автор: Скай Кристина
- Серия: regency era #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венета Маринова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Перлата на любовта». Краткое содержание книги:
— О… — Тя бавно започна да се досеща. — Тогава…
После се усмихна и продължи с отмерените движения на умното, задоволено котенце, на което я бе оприличил. Морлънд усещаше усмивката, докато Чеси се наместваше върху подутата му жадна плът.
Неговата мечта… Нейната мечта. Сърцето му преливаше от щастие, тялото му се къпеше в топлина, усещаше се потъващ все по-надълбоко и по-надълбоко в това тайнство. Почти загуби контрол.
Простена и едва успя да се овладее. Не съвсем ласкаво хвана лицето й и го придърпа към гърдите си.
— Защо…
— Защото те желая, Чеси. Сега. Без задръжки и без да остане нещо за даване. С дългите ти крака, стискащи ме здраво, докато намерим къде е вечността. Онова завинаги, в което се заклехме преди толкова много години насред сребристото китайско море.
Едрото му горещо тяло се намести отгоре й преди тя да успее да възрази. Плъзна ръка по корема й и остана очарован от моменталното й трепване, замаян от сладката топлина, която му подсказваше, че тя е готова, дори повече от готова за него.
Очите й, вперени в него от възглавницата, бяха огромни.
— Тони? Искаш ли…
— Да. О, Боже, да. Макар че съм глупак и пълен непрокопсаник за това, че…
— Не. Ти си чудесен — прошепна Чеси убедено. — Просто чудесен.
Босото й ходило галеше напрегнатия му прасец. След това му се усмихна разнежено и той усети, че е загубен.
— Няма да боли този път. Ще внимавам. Вероятно ще бъдеш леко ожулена, разбира се, но нищо повече. И ако направя нещо, което не ти харесва, Чеси — каквото и да е — просто…
— Тони?
— Да, сърце мое?
— Млъкни!
Послуша я. А след това й даде снова, което тя искаше. Даде й го сега и завинаги, докато внимателно проникваше дълбоко там, където винаги бе желал да бъде. Изстена, когато усети как тя леко се надига, за да го поеме.
Божичко, каква топлина. И каква сладка болка…
Дълбоко, после по-дълбоко… Слабо потръпване, а след това неговата и нейната топлина се сляха.
Скоро тежкото, тайнствено шумолене на чаршафите бе единственият звук, който се чуваше в стаята.
Най-накрая огромният свиреп звяр, наречен Лондон, започна да се събужда.
Първата светлина плахо се разля по тесните, опушени улици. Продавачи на цветя на висок глас хвалеха стоката си, а момчетата, които нощно време носеха факли, за да осветяват улиците, с посивели от изтощение лица бързаха към домовете си. Големият град се разтърси и зажужа, изпълвайки се с живот.
Но в предната стая на втория етаж на „Хаф Мун Стрийт“, дванайсет, зората бе нежна и галеща. Въздухът тежеше, почти неподвижен и сладникав.
И в това меко, замечтано утро графът на Морлънд отново склони жената, която винаги бе обичал, да легне под него. Очите й все още бяха натежали от съня, а тялото й бе изпълнено с наслада и възхитително пресищане.
Стоновете й бяха женствени, приглушени. Не разговаряха, а се отдадоха на невидимото плъзгане и на безкрайното допиране. Постара се за нея да е бавно и дълго, сякаш знаеше, че повече няма да са заедно.
Но искаше поне този път да се запомни. Желаеше Чеси да го съхрани в паметта си.
Завинаги, точно както той щеше да направи.
Дори след като го напусне — нещо, в което бе напълно уверен.
И докато я притискаше към себе си, той се опита да си внуши, че бъдещето не е важно. Че единствено сега има значение — това сега, в което бяха бедро до бедро и ръка до ръка.
Едно обезумяло сърце до друго такова.
Да, той наистина се опита — и най-странното е, че почти успя.
26.
— Време е, Чеси. Трябва да поговорим.
Дъждът тихо барабанеше по стъклата на прозорците. Свещта бе загаснала преди часове, а зората бе отдавнашен спомен.
Облегнат на таблата на леглото, Морлънд я наблюдаваше. На оскъдната светлина лицето му имаше цвят на бронз с кехлибарен оттенък, а косата му блестеше с десетките нюанси на златото.
— За утрешния ден. За вчерашния… И за писмата, на които никога не отговори.
— П-писма ли?
— Да. Онези, които ти писах в продължение на месеци. Мисля, че ми дължиш някакво обяснение.
За секунда Чеси си помисли дали да не отрече, че някога е получавала многобройните тънки листове. Истинско чудо бе, че въобще пристигаха, измачкани и изпокъсани, носещи щемпелите на десетки пощенски станции, пръснати из всички краища на Британската империя.
Калкута. Кайро. Пенджаб. Всички места, които Тони бе обиколил, след като напусна Макао. Много по-късно се бяха появили другите имена.
Бадахос. Сиудад Родриго. Саламанка. Цял низ от прашни, раздирани от войни, градове в Португалия и Испания.
Като странна чуждоземна песен тези имена все още звучаха в главата на Чеси.