Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Ъгълчето на устните му трепна в усмивка и напрегнатото изражение изчезна. Очите му проникнаха зад паравана и, изглежда, видяха твърде много. Но в този момент Сабрина не можеше да отмести поглед, не можеше да скрие нищо от него.
— Ако не знаех коя сте, щях да ви кажа, че ми говорите като ревнива… — на вратата леко се почука и чертите на лицето му се изкривиха от раздразнение. — Да.
Беше Ормсби. Погледна първо нея, после него, очите му бяха странно загрижени и това разбуди у Сабрина инстинкта за оцеляване.
— Господин на име Бейнбридж желае да ви види, сър. Каза, че го очаквате.
Преди да пусне ръката й, Ийън я стисна силно.
— Въведете го.
— Кой е той? — попита Сабрина и отстъпи назад. Вече се досещаше и сама. През прозорците зад гърба й поривите на вятъра раздуваха изумрудените кадифени завеси, тръпки полазиха по гърба й. Гуинивиър сякаш усети емоционалното излъчване на двамата и се отдръпна предпазливо на възглавницата до камината.
Ийън не я изпускаше от поглед, внимаваше да не издава чувствата си. Като заговори, гласът му бе спокоен и равномерен:
— Човекът, който ще отговори на въпросите.
Вратата се отвори. През прозорците Сабрина видя как една светкавица прорязва потъмнялото небе, тътенът на гърма проехтя в каменната стена на Палисадата и премина по гърба й. В стаята влезе нисък човек с медночервена коса. Докато си стиснаха ръце с Ийън, той погледна към нея, изражението на очите зад кръглите очила беше неразгадаемо.
— Тази телеграма пристигна днес от детектива, който изпратих в Англия, за да разследва вашето питане, господин Тримейн — каза Бейнбридж и му подаде сгънат жълт лист.
Сабрина безуспешно се опита да си поеме дъх. Без да откъсва очи от Ийън, пристъпи заднишком към отворените врати, чувстваше се като сърна, притисната в леговището на лъва. Като прочете телеграмата, Ийън я погледна. Лицето му беше спокойно и безизразно, като издялано от орехово дърво. Само очите му пламтяха от омраза, чийто пламъци направо изгаряха душата й.
Той се обърна към Бейнбридж и тихо му каза нещо, думите му се изгубиха сред бученето на кръвта в ушите й. Дребният човек се усмихна, стисна му ръката и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. В стъклата блесна мълния и гърмът проехтя като оръдеен залп зад гърба й. Сабрина подскочи и притисна ръка до гърдите си. Ийън не помръдна, стоеше до шахматната дъска и държеше смачканата телеграма в ръка.
— За малко да ме убедиш. Почти бях повярвал в този театър — той не я погледна, очите му бяха приковани в картината над камината. — Какво се надяваше да постигнеш, Сабрина? Каква е целта на този план?
Вятърът повдигна завесите, поигра в ментовите поли на поплиновата й рокля и изпълни стаята с ухание на мокра трева и рози.
— Има ли значение? Ти спечели, Тримейн.
— Така ли? Наистина ли спечелих? — той се обърна към нея и изпусна телеграмата, която се понесе по същото течение, което усукваше полите на Сабрина, издигна се над земята и после падна на килима с леко шумолене. — И какво трябва да направи победителят с красивата си жертва?
Тя преглътна шумно, за да спре чувствата, които бяха заседнали на гърлото й.
— Пусни ме да си вървя, Тримейн.
Ъгълчето на устните му потрепна. Но в очите му все още гореше мътният пламък на гнева. Тя видя как в тези очи се пробужда някакъв звяр — онова същество, което забива само ножа в гърдите си. То можеше да убива с голи ръце.
— Да те пусна да си отидеш, за да опиташ отново? И следващия път може би ще е нещо смъртоносно?
Нямаше никакво намерение да я пусне. Не и невредима. Тя се обърна и хукна през френските врати. Едри капки дъжд се блъскаха в лицето й, вятърът раздираше полите й, докато тя тичаше по стълбите към розовата градина.
Болката трептеше в глезена й, но тя знаеше, че това е нищо в сравнение с болката, която ще изтърпи, ако той я хване. Байрон подскачаше и лаеше в краката й, сякаш искаше да я подкара обратно в къщата.
— Сабрина! — гласът на Ийън проряза въздуха като меч.
Тя се отклони от пътеката, полите й се оплетоха в един розов храст и лекият поплин се скъса. Гъстата трева потъваше под краката й. През дъжда, който я шибаше в лицето, видя конюшните, които се изправяха като някакви призрачни видения между локвите в края на алеята. Преди да успее да стъпи на чакъла, Ийън я сграбчи за лакътя. Тя се завъртя и удари рамото му с юмрук. Той протегна ръка и я придърпа към гърдите си.
— Пусни ме! — тя тръсна глава и последните гребени, останали в косата й, изхвръкнаха, гъстите къдри се посипаха по раменете, гърба и хълбоците й.