Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
— Не съм направила нищо незаконно — каза Сабрина и седна на ръба на седалката, сякаш се кани да побегне, но Ийън разбра по очите й, че няма къде да избяга.
— А какво ще кажеш за маскарада ти като английска графиня, която иска да впримчи богат съпруг? Това не се ли нарича измама?
Ръцете на коленете й се свиха в юмруци.
— Исках да те унизя, да те нараня. Никога не съм имала намерение да се женя.
Винаги готова за борба. Никога не отстъпваше от страх. Винаги изправяше красивата си глава и вирваше брадичката си, за да посрещне погледа му. Макар и негов враг, беше прекрасна.
— Искаше да се омъжиш за мен. Или вече си забравила?
— Де да можех. Как ми се иска да забравя каква глупачка съм била.
— Щом започваш някаква игра, трябва да си готова да загубиш.
— А ти имаше ли право да проиграеш живота ми на борда на „Бел Анджелин“? Имаше ли правото да ме прелъстиш, да ме подхвърлиш на унижение, да отнемеш и последното ми достойнство?
— А ти нямаш никаква вина за моето поведение, така ли?
— Единствената вина е, че бях достатъчно наивна, за да си помисля, че те обичам.
— Грешка. Беше достатъчно наивна, за да си помислиш, че можеш да ме убедиш в любовта си. Единственото нещо, което обичаш, са парите ми — Ийън отмести поглед към юмрука си, подпрян на бедрото, знаеше, че очите ще издадат колко го боли от нейната измама. — Това беше целта ти, Сабрина.
— Не. Никога не съм го искала. — Вдигна поглед и се разкая, че го е сторил. Тя обърна глава и обърса бузата с опакото на ръката си, но той видя сълзите, блеснали на бледата светлина, която се процеждаше през пердето.
Гърдите го стегнаха, докато се мъчеше да се овладее и се опитваше да потисне собственото си желание да я прегърне. Имаше ли човек, способен да лъже така майсторски? Не беше ли сбъркал в нещо? Зло ли й стори, като я изостави?
Сабрина бе съвършена актриса, каза си той. Подвеждаща. Измамна. Отмъстителна. Пленителна. Магьосница. Ако й повярва, ако й позволи да узнае каква власт има над него, тя ще го унищожи.
— Какво още чакаш, Тримейн? — тя вдигна глава предизвикателно и премигна, за да задържи сълзите си. — Ако очакваш, че ще те моля за милост, ще си изгниеш на седалката, преди да ти доставя удоволствието.
Той стисна зъби и отвори вратата. До стъпалото стоеше Лутър с черен чадър, протегнал голямата си ръка, за да помогне на пътниците от каретата. Сабрина дръпна черната мериносова качулка на наметката. Отказвайки всяка помощ, слезе от каретата и се запъти към вратата, без да обърне внимание на опитите на Лутър да я задържи под чадъра.
Вятърът се блъсна във високите тисови дървета, които растяха около настланата с тухли алея, дръпна качулката, смъкна я от главата й и се вкопчи в прибрания кок. Дъждът шибаше лицето й. Това й хареса, хладните капки отмиваха сълзите и прикриваха унижението й. Спря под стряхата пред дъбовата врата и зачака Тримейн, като се опитваше да събере смелост.
Почувства, че той се приближава, но не откъсна поглед от входа. Ръката му докосна нейната, когато вдигна месинговото клепало, поставено в средата на олющената дъбова врата. Сабрина се дръпна. Не искаше да го докосва. Не искаше да си спомня за глупостта си. С периферното си зрение наблюдаваше високата му фигура — нейният любим, враг, палач. Почувства се така крехка, че само едно докосване бе достатъчно, за да разруши старателно изработеното й прикритие.
Вратата се отвори и на прага се показа една дребна жена с бузи, алени като зрели малини. Ийън я поздрави. Като погледна Тримейн, госпожа Ролинс се усмихна и около тъмносините й очи се появиха ситни бръчици, кимна с глава и ги покани във фоайето. Сабрина позволи на пълничката икономка да поеме наметалото й. Тя го закачи на дървената закачалка зад вратата до черната дреха на Тримейн.
— Вашият човек Макдафъл пристигна преди не повече от час — каза госпожа Ролинс и поведе Ийън и Сабрина по един тесен коридор. — Щеше направо да ни изнесе от тук.
Очевидно тази жена нямаше навик да се среща със закоравели престъпници, помисли си Сабрина, когато тя ги въведе в приемната. Пламъците на газениците свистяха в кристалните глобуси и хвърляха трепкащи отблясъци по тревно зелената ламперия. Стаята беше претрупана с мебели и Сабрина се почувства като в хралупа на катеричка, пълна с лешници.
От дивана в стил ампир до черната мраморна камина се изправи един нисък белокос мъж. Устните му се извиха в усмивка, щом видя Сабрина. Джеймс Макдафъл се отдръпна от прозорците, местеше поглед ту към Ийън, ту към Сабрина, челото му бе прорязано от дълбока бръчка. Тя се изненада, че Макдафъл не й се хили злобно в този съдбоносен ден.