Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
— Ти ме довеждаш до отчаяние — каза той. Думите се изплъзнаха от устата му, преди да осъзнае какво казва. Остави греблото и се пресегна да я хване за ръката. Лодката се залюля от движението му.
— Прекрасна си, когато слънцето докосне лицето ти, когато блести в косите ти, когато се изчервяваш, щом ти направя комплимент.
По шията й се плъзна руменина и заля бузите й в тъмнорозово, малко по-наситено от органдина. Луси се обърна, вгледа се в бистрата вода, неспособна да издържи настойчивия му поглед.
Тим стисна ръката й и я пусна.
— Не трябваше да казвам това.
— Не е ли истина? — вдигна очи към лицето му.
— Напротив, истина е — Тим погледна надолу и видя отражението си. Гледаше го един човек, който вече е обременен с дълг. Всячески бе показал на лейди Джулия, че има намерение да се ожени за нея, а сега беше влюбен в друга. — Луси, защо ми трябваше толкова време, за да разбера колко си красива?
— Защо говориш така, сякаш вече е късно?
— Джулия — прошепна той и вдигна измъчен поглед към нея.
За момент тя не каза нищо. Големите й сини очи бяха изпълнени с тъга.
— Много ли я обичаш?
— Не — той се придвижи напред, опита се да я вземе в обятията си. Лодката за малко не се преобърна.
Луси се хвана отстрани и се облегна назад, очите й се разшириха от ужас.
— Може би ще е добре да ти кажа, че не умея да плувам.
Усмивка заигра по устните му при това мило признание и бързо угасна, щом си спомни в каква каша се е забъркал.
— Луси, само дето не съм помолил лейди Джулия да се ожени за мен. Какъв ли негодник ще се окажа, ако сега взема да попитам теб?
— Ти искаш да се ожениш за мен?
— Повече от всичко на света.
— О, мили! — извика тя, хвърли се напред и обви раменете му с ръце. Лодката се наклони. От едната страна нахлу вода. Остър писък раздра гърдите й и се сля с неговия плътен вик, когато лодката се обърна и двамата паднаха във водата като объркан възел от розов органдин и сиво-бял лен.
Влажен вятър нахлу поривисто през френските прозорци в кабинета в Дънкелд. Сабрина вдигна очи от шахматната дъска и погледна през терасата навън. Видя, че в небето се събират плътни сиви облаци и стомахът й се сви.
— Положението ти не е розово — каза Лутър и се надигна от канапето. Тежкото му тяло остави вдлъбнатина върху изумруденото кадифе. Той се обърна, за да погледне през прозорците. Всяко стъкло бе от диамант, прихванат между оловни ленти. Лутър засенчи дъската.
— Ако обичаш, Лутър, отмести се — каза Ормсби. — Правиш ни сянка.
Лутър се премести, застана до Сабрина и се вгледа в дъската от абанос и седеф.
— Та тя те е притиснала.
Ормсби повдигна една от белите си вежди и погледна ухиленото лице на Лутър.
— Играта още не е свършила — взе коня от резбовано и боядисано палисандрово дърво, поддържа го малко, очите му стрелнаха фигурите на Сабрина. Преди да го постави на бойното поле, той кимна одобрително на избора си.
Сабрина игра офицера.
— Мат.
— Изумително! — Ормсби се облегна. Потриваше брадичката си, разучаваше дъската, гъстите бели вежди бяха надвиснали над тъмнокафявите му очи.
Дълбокият смях на Лутър разтърси стаята.
— Обзалагам се, че може да съдере кожата на майора, ако играят за пари — каза той и така потупа Сабрина по гърба, че тя залитна.
Усмихна се на този здравеняк, който я охраняваше, откакто пристигна в Дънкелд преди две седмици. За това кратко време се привърза към любезния исполин, макар че той осуетяваше всичките й опити да избяга.
— Може дори да го победя.
Усмивката на Лутър проряза тъмната му брада.
— Ще се радвам, ако опитате.
— И аз — каза Ийън от вратата. Сабрина погледна високия мъж, изправен на входа. Не беше го виждала от пет дни, не влизаше в стаята му, опитваше се да смъкне оковите, които я свързваха с него. Грижите за раната само разпалиха желанието й да го прегърне. Дистанцирането, изглежда, също не помагаше.
— Май сте изненадана да ме видите — той се усмихна с познатия пиратски маниер. — Смятахте, че няма да оздравея?
Можеше да остане настрана, но не и преди докторът да й каже, че негодникът е на оправяне. Тя разпитваше Хана за състоянието му всеки ден, но той не трябваше да узнае това.
— Много сте подъл, за да умрете млад.
— Трябва да свърша някои неща — каза Ормсби и стана. Лутър го последва навън, като промърмори, че някаква кобила в конюшните имала нужда от грижи.
Байрон и Шекспир, които лежаха пред Сабрина, се надигнаха да поздравят господаря си. Пухкавата опашка на Байрон се вееше високо, Шекспир се тътреше на дебелите си крака.