Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Той се дръпна, стана, залитна и се хвана за колоната на леглото, за да не падне. Тя седна, мократа коса се посипа по гърба й и кичурите прилепнаха по кожата като ледени пръсти. Тя обгърна с ръце влажното си тяло — потрепери без топлината на Ийън. Гледаше го как намъква дрехите си. Чакаше поне дума или жест, които да й подскажат, че причината за това, което стана, бе нещо повече от плътска страст, повече от порочно отмъщение.
През мократа риза видя превръзката на кръста му, върху белия лен бе избило червено петно.
— Раната ти кърви — вдигна ръка към него.
Той отстъпи, сякаш не можеше да понесе допира. Сабрина отдръпна дланта си, наведе глава, за да прикрие болката в очите си. Как можеше така жестоко да я наранява? Защо го допусна?
Без да продума, той прекоси стаята, отвори махагоновия скрин и измъкна отвътре един халат от кашмир. На лицето му имаше дълбока бръчка.
— Свали тези мокри дрехи — хвърли халата към нея.
Тя го грабна и покри с меката тъкан голите си гърди.
Гневът в гласа му покоси всяка тайна надежда за обяснение на случилото се. Съзнанието й се изпълни с унизителни образи, бузите й пламнаха. Всичко стана точно според думите му. Не й остана дори достойната възможност да бъде изнасилена.
Тя метна халата, вмъкна ръце в широките ръкави, изправи се, полите се влачеха по воднистия килим. Под това прикритие свали останалите дрехи, остави полата, фустата и бермудите да паднат до краката й и се заслуша в стъпките на Ийън, който крачеше нервно из стаята.
Стегна колана около талията си и се обърна към него. Той стоеше до набраздения от дъжда прозорец и гледаше навън. Ръцете му бяха в джобовете, мократа риза прилепваше по широките рамене. Всичко, което можеше да направи, за да не изпадне отново в унизителна ситуация, бе да не го доближава и да не го докосва.
— Какво ще правиш с мен сега?
Той не мръдна, сякаш не чуваше. Ръцете й, скрити в дългите ръкави на халата му, се свиха в юмруци. Напрежение тегнеше във въздуха и пълзеше ниско по гръбнака й. Пое дъх и се на кани да повтори въпроса си, когато той отвърна:
— Иди в стаята си и се обличай — погледът му не се отмести от прозорците. — След час заминаваме.
— Къде ще ме водиш? Той не я погледна.
— Обратно в града.
Кръвта на Сабрина замръзна. Искаше да я довърши. Познаваше по гласа му, разбираше по стегнатите му рамене. Това беше краят на всичко. Искаше да напусне живота й завинаги и никога да не се върне.
Мисълта, че няма да го види повече, проряза сърцето й като мълния. Трябваше да чувства облекчение, а не такава ужасяваща пустота, сякаш е преживяла голяма загуба.
Той е неин враг.
Не искаше да го види никога повече. И все пак… Защо така копнееше да го удари? Защо искаше да крещи, да го хване и да го разтърси така, че да разбере колко ценно е това, което изхвърля? Всичко между тях можеше да изглежда съвсем иначе. Само ако той я обичаше…
Това е краят.
Никога нямаше да го види, да чуе гласа му, да почувства допира на ръката му. Бяха мъртви един за друг. В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи. Вдигна глава и излезе от стаята, преди първата сълза да се търкулне по лицето й, преди още веднъж да се унизи пред този човек.
Глава 19
Дъждът шибаше покрива на каретата и се сливаше с тъпата, пулсираща болка в тялото на Ийън. Той се размърда на кожената седалка, вгледа се в жената, която пътуваше срещу него, и се питаше дали това, което смята да направи, няма да се окаже най-голямата грешка в живота му.
Кожените пердета на прозорците бяха спуснати, светилниците не бяха запалени. Лицето й тънеше в сянка. Но той я виждаше. Дори и да ослепее, пак щеше да я вижда. Образът й бе оставил огнен отпечатък в душата му.
Каретата се залюля и спря. Сърцето му заблъска в лудешки ритъм, както хиляди пъти преди това. Като всеки път преди сражение. Този час отново бе настъпил.
Вдигна поглед от ръцете си, които държеше скръстени в скута като момиченце, и го погледна, преди да се обърне към прозореца. Дръпна пердето и сивкавата светлина обля лицето й, бледата кожа блесна, челото й бе прорязано от дълбока бръчка.
— Къде сме? — попита и пусна пердето. Ийън пое дълбоко дъх и се опита да се отърси от съмненията си. Това, което смяташе да направи, щеше да промени живота им завинаги. Стореше ли го веднъж, връщане назад нямаше. Той отдръпна пердето и се вгледа в двуетажната каменна сграда.
— Пред резиденцията на съдията.
Пусна пердето и се облегна. Страхът й бе така доловим, като на човек, изправен пред смъртна опасност. Можеше да го помирише като жасминовото ухание на кожата й, което преодоля защитните му сили и внесе в ума му пълен безпорядък. Искаше я, тук в каретата, представяше си хубавото й тяло в скута си, краката й, обвити около таза му. С тихо проклятие той отпрати натрапчивия образ.