Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Една целувка. Това е всичко. Само една целувка, преди да се събуди. Но преди да усети този чувствен допир, тя се дръпна стреснато и прехапа устни. Какво правеше? Та този човек е неин враг!
Обърна се, потопи гъбата във водата, пръстите й трепереха. Трябваше да намери начин да се освободи от него. Трябваше да го забрави. Но как? Как да забрави гласа му, ръцете, вкуса на устните? Как можеше човек да изтръгне сърцето от гърдите си и да живее?
В шест вечерта докторът се върна да прегледа пациента. Нещата не бяха претърпели съществено изменение. Предпазливият оптимизъм на доктора само обтягаше нервите на Сабрина.
Седя цяла нощ до леглото му, броеше дългите часове, отпращаше Хана, която се опитваше да я накара да си легне. Страхуваше се, че Ийън ще умре, ако свали очи от него. Малко след полунощ Ийън се събуди и тя успя да му даде няколко глътки говежди бульон, преди тъмнината да го погълне отново. Малко след това сънят надви Сабрина и я повлече в света на сънища, изпълнени само с неговия образ.
Призори се събуди и повдигна натежалите си клепачи, за да погледне неподвижния мъж в леглото. През прозорците зад гърба й се процеждаше сивкава светлина, смесваше се със златното сияние на лампата над леглото и осветяваше гърдите му, които се повдигаха ритмично. Сабрина изпусна една дълго сдържана въздишка. Бяха изкарали нощта.
Изправи се, за да се раздвижи, тялото й бе схванато от дългото седене в креслото. Щом мръдна, трите кучета също надигнаха глави. Бяха изкарали бдението заедно с нея — Байрон и Шекспир лежаха отстрани на стола й, а Гуинивиър лежеше по-далеч на пода, близо до леглото.
Сабрина я погледна, чудеше се дали кучката ще й се довери някога, но моментално отхвърли тази мисъл. Нямаше да се задържи още дълго тук. Не достатъчно дълго, за да промени нечий живот. За нея тук нямаше бъдеще.
Скръбта се загнезди в душата й, обви всичко наоколо в гъст мрак, загърна я като плащ, задуши я. Трябваше да спре да копнее за нещо, което не й принадлежеше, нещо, което бе само една детска фантазия.
Кичур коса падаше на челото на Ийън и сякаш я подканваше да го докосне. Сабрина седна на леглото до него и пръстите й отметнаха абаносовата коприна от челото му. Той въздъхна и отвори очи, премига сънено, погледна я, пръстите й все още бяха в косата му.
— Ти си тук? — прошепна и се усмихна.
Тя дръпна ръката си и сви пръсти.
— А вие къде мислехте, че съм, господин Тримейн?
Клепачите му се затвориха, сякаш не можеше да издържи тежестта им.
— В сънищата.
Думите му сякаш се отнасяха точно до страстта, която пулсираше дълбоко в нея. Коя ли го преследваше в сънищата? Чие лице бяха видели очите му? Стана от леглото и почувства как кръвта се отдръпна от крайниците й. Животът й зависеше изцяло от него. Единственото бъдеще, за което мечтаеше, бе да живее с него, но то не можеше да стане реалност.
Сабрина се обърна и се загледа през прозореца към розовата градина, белият белведер сияеше в светлината на зората. Сигурно имаше начин да се отърве от тези чувства, от ужасното желание, от тази любов, която все пропълзяваше в сърцето й и не можеше да остане погребана под гнева и болката. Трябваше да намери начин отново да се почувства свободна.
Беше късна сутрин. Ийън го усещаше и без да отваря очи, чувстваше топлината на слънцето по лицето си, виждаше златистото сияние, което играеше по затворените му клепачи. Докато тялото му бавно се събуждаше, усети болката, която пулсираше някъде отстрани. Спомняше си, че някой стреля по него. Спомняше си Сабрина, допира на ръцете й. Пръстите й трепереха, леки и нежни, докато се грижеше за него.
— Сабрина — прошепна той. Очакваше да я види като в предишните три утрини. Премигна и изчака чертите на лицето до него да се избистрят. То беше мило и усмихнато, бе обикнал това лице още от дете, но не очакваше него.
— Добро утро, момко — Хана се наведе над него и притисна ръка до челото му. — А-а, хладно и приятно. Треската е преминала.
— Къде е тя? — попита Ийън и се опита да седне, но болка простреля раздраната му плът. Хана подпря още една възглавница под главата му и му помогна да се настани удобно.
— Откакто те простреляха, това мило дете не се откъсна от теб нито денем, нито нощем — Хана взе паницата от шкафа до леглото. Върху него имаше порцеланова ваза, пълна с всички видове рози, които растяха в градината — червени, жълти, бели и розови цветове напояваха ветреца от прозорците с аромата си. — И ако питаш мен, представите ти за нея са изцяло погрешни.
— Да не сте я пуснали да си иде? — за първи път Ийън почувства паника. Хана не обърна внимание на въпроса му и подложи под брадата му една салфетка — като на бебе. Боже, да не е пуснала Сабрина да си отиде? Ами ако е? — Да не сте се хванали на лъжите на тази малка…