За честта на брата

— Скоро ще има съд — подметна Причард.

— Колко зле за вас! Тогава няма да можете да ми измъквате шилинги.

Той вдигна рамене ухилен.

— Други ще дойдат да сменят ония, дето отиват на бесилката. И пак ще има кой да иска да ходи при тях. И те ще плащат колкото вас. — Изхъмка и добави: — Може даже и повече.

Абигейл не си даде труд да му отговаря. Ако свалеше маската на хладно безразличие, той щеше да се нахвърли върху й като ястреб на плячка. Държеше погледа си прикован към коридора, който се откриваше пред нея, докато изкачваше последните стъпала към мястото, където беше затворен Доминик. Ако погледнеше към призрачните лица, взиращи се към нея през решетките в напразна надежда някои да дойде и при тях, щеше да избухне в сълзи.

Щом стигнаха до килията на Доминик, Причард изтропа с връзката ключове по овехтялата дървена врата.

— Хайде, капитане. Ставайте. Нали искате компания?

Капакът се открехна и тя видя щастливата усмивка на Доминик.

Когато Причард отвори вратата, Абигейл не чака той да я бутне вътре. Мина леко покрай непоносимите му ръчища, без да обръща внимание на ръмженето му, докато заключваше вратата зад гърба й. Развърза бонето си и свали наметалото. Пусна ги на стола и се обърна към Доминик.

Беше страшно блед. Тя силно искаше това да е от липсата на слънчева светлина и добра храна, надяваше се да не се е разболял от някаква ужасна затворническа треска.

— Май се изненада, че ме виждаш — изрече тя. — Нали не мислеше, че ще отида в Лондон, без да дойда при тебе, преди да замина?

— Лондон? — Той веднага затвори капака и я грабна в прегръдките си. — Скъпа, направила си невъзможното!

Тя се засмя, сключвайки пръсти на тила му, като се опитваше да не обръща внимание на дрънченето на веригите, което придружаваше всяко негово движение.

— Само отчасти. Сър Харлан и аз заминаваме утре за Лондон.

— Сър Харлан ще те придружава там? — Той свъси вежди.

— По-добре да е той, отколкото капитан Фицджералд.

— Значи Фицджералд се е върнал?

Тя кимна.

— Искаше ми се да го няма тук, но може да е по-добре, че няма да е в Лондон, когато аз съм там и върша работите, които трябва да се свършат.

Доминик я привлече плътно към себе си. Когато притисна устни към нейните, тя усети силния му копнеж. Но не само това, а и някакво мрачно чувство, което не можеше да скрие от нея.

Тя се отдръпна леко и прошепна:

— Какво има, Доминик? Нещо не е наред ли?

— Всичко ще бъде наред, когато се измъкнем от тоя проклет остров.

— Ние? Значи ще ме вземеш със себе си?

Той се поколеба.

— Скъпа, не исках да кажа…

Абигейл отстъпи и седна на единствения стол.

— Нищо не се е променило, нали? „Песента“ е на първо място в сърцето ти.

Той пристъпи към нея, под ужасяващото дрънчене на веригите, коленичи и пое ръцете й в своите.