Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
Рон я прочете и погледна встрани, където обикновено седеше Хърмаяни. При вида на празното място решимостта му нарасна и той кимна.
Общата стая на „Грифиндор“ беше все препълнена тези дни, тъй като след шест часа вечерта грифиндорци нямаше къде да отидат. А имаше и толкова много неща, за които да разговарят, че стояха там до след полунощ.
Веднага след вечеря Хари отиде да вземе мантията невидимка, но цялата вечер трябваше да седи върху нея и да чака стаята да се опразни, Фред и Джордж поканиха Хари и Рон на няколко игри с избухващите карти, а Джини ги гледаше унило, седнала на стола на Хърмаяни. Хари и Рон гледаха нарочно да губят, за да свърши по-бързо играта, ала въпреки това Фред, Джордж и Джини тръгнаха да си лягат чак късно след полунощ.
Хари и Рон изчакаха да чуят далечния звук от затварящите се врати на двете спални, преди да разгънат мантията, да се заметнат с нея и така да излязат през рамката на портрета.
Трудно беше и преминаването им през замъка, защото трябваше да се пазят от всички учители. Най-сетне стигнаха до входната зала, издърпаха резето на външната врата, промушиха се през нея, като се опитваха да не я оставят да скърца, и излязоха на осветената от луната поляна.
— Дано като стигнем в гората, не разберем, че няма кого да следваме там — обади се Рон, докато крачеха през тъмната трева. — Ония паяци може изобщо да не са отивали нататък. Наистина се движеха в тази посока, но все пак…
Гласът му, пълен с надежда, се изгуби някъде в мрака.
Стигнаха до колибата на Хагрид, мрачна и тъжна с тъмните си прозорци. Щом Хари бутна вратата и я отвори, Фанг направо полудя от радост, като ги видя. От страх, че може да събуди целия замък със силния си гърлен лай, те на бърза ръка го нахраниха с петмез от една тенекиена кутия на етажерката, от което зъбите му се слепнаха.
Хари остави мантията върху масата — тя нямаше да му трябва в дълбокия мрак на гората.
— Хайде, Фанг, отиваме на разходка — обърна се той към кучето, потупвайки го по хълбока, и Фанг хукна весело след тях, изтича до ръба на гората и вдигна крак срещу дебелото стъбло на един стар чинар.
Хари измъкна пръчката си, пошепна „Лумос!“ и на връхчето й се появи малка светлинка, колкото да могат да виждат по пътеката следи от паяци.
— Добра идея! — похвали го Рон. — И аз бих светнал с моята, ама нали знаеш — може я да гръмне, я нещо друго…
Хари хвана Рон за рамото и му посочи надолу към тревата. Два самотни паяка бягаха от светлината на пръчката към сянката на дърветата.
— Добре — въздъхна тежко Рон, сякаш се примиряваше с най-лошото. — Готов съм. Да вървим.
И така, с Фанг, който подтичваше край тях и душеше корени и листа, навлязоха в гората. На слабата светлина от пръчката на Хари те следваха непрекъснатия поток от паяци покрай пътеката. Вървяха така около двайсет минути, без да говорят, ослушвайки се напрегнато за други шумове, освен пукота на клонки и шумоленето на листа. А когато дърветата станаха толкова гъсти, че момчетата не виждаха вече звездите над главите си и пръчката на Хари бе единствената светлинка в морето от мрак, те забелязаха, че паяците се отклоняват от пътеката.
Хари спря и се опита да види накъде отиват, ала всичко извън кръгчето светлина бе непрогледно тъмно. Той никога преди не бе стигал толкова дълбоко навътре в гората. Спомни си как, когато беше тук за последен път, Хагрид го съветваше никога да не напуска горската пътека. Но сега Хагрид бе твърде далеч, вероятно в килия в Азкабан, след като им бе подсказал да следват паяците.
Нещо влажно докосна ръката на Хари и той отскочи, настъпвайки Рон по крака, но се оказа просто носът на Фанг.
— Ти какво предлагаш? — попита Хари.
От Рон се виждаха само очите, защото отразяваха светлинката на пръчката.
— Ами като сме дошли чак дотук… — отвърна той.
И така те последваха криволичещите сенки на паяците между дърветата. Вече не можеха да се движат много бързо — препъваха се в корени и дънери по пътя, които не се виждаха в мрака. Често им се налагаше да спират, та Хари клякаше и търсеше паяците на слабата светлина от пръчката си.
Така вървяха поне половин час и дрехите им постоянно се закачаха на ниски разперени клони и остри тръни. След известно време забелязаха, че теренът под краката им започва да се спуска стръмно надолу, но дърветата си бяха все така дебели.
Изведнъж Фанг нададе такъв оглушителен и ечащ лай, че Хари и Рон едва не изскочиха от кожите си от уплаха.