Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
— Какво има? — попита паякът и щипците му защракаха бързо-бързо.
— Хора — щракна паякът, който бе уловил Хари.
— Хагрид ли е? — попита пак Арагог и се приближи, а осемте му замъглени очи се движеха едва-едва.
— Непознати — щракна паякът, който бе донесъл Рон.
— Убий ги — отегчено изщрака Арагог. — Аз тъкмо спях…
— Ние сме приятели на Хагрид — извика Хари.
Сърцето му сякаш бе излязло от гърдите и туптеше в гърлото му.
Щипките на паяците из цялата яма защракаха.
Арагог помълча известно време.
— Хагрид никога досега не е изпращал хора в наш’та яма — каза той бавно.
— Хагрид е в беда — задъхано каза Хари. — Затова и дойдохме.
— В беда ли? — попита старият паяк и на Хари му се стори, че долови загриженост в тракането на щипките му. — Но защо ви е изпратил?
На Хари му се прииска да се изправи, но не беше сигурен дали ще го държат краката. Затова продължи да говори колкото може по-спокойно от земята.
— В училището мислят, че Хагрид е пуснал… нещо срещу учениците. Откараха го в Азкабан.
Арагог яростно затрака с щипци и звукът бе подет от всички паяци в ямата. Звукът приличаше на аплодисменти, само че при аплодисменти на Хари не би му прилошало от страх.
— Че туй стана преди години! — отегчено каза Арагог. — Преди много, много години. Добре си спомням. Затова го принудиха да напусне училището. Смятаха, че аз съм чудовището, което живее в Стаята на тайните. Мислеха, че Хагрид я е отворил и ме е пуснал.
— А вие… вие не идвате ли от Стаята на тайните? — попита Хари и усети ледена пот по челото си.
— Аз ли?! — възкликна Арагог и гневно затрака с щипци. — Аз не съм роден в замъка. Аз идвам от далечна страна. Един пътешественик ме даде на Хагрид още като бях яйце. Тогава Хагрид беше момче, ала се грижеше за мен, скри ме в един шкаф в замъка и ме хранеше с остатъци от масата. Хагрид е добър човек и мой добър приятел. Като ме откриха и ме обвиниха за смъртта на едно момиче, той ме защити. Оттогава живея тук в гората и Хагрид все още ме посещава. Дори ми намери съпруга, Мосаг, и нали виждаш как се увеличи нашето семейство, все благодарение на добротата на Хагрид…
Хари събра цялата смелост, която му беше останала.
— Значи вие никога… никога не сте нападали никого?
— Никога! — изхриптя старият паяк. — Инстинктът ме е подтиквал да го направя, но от уважение към Хагрид не съм посягал на човешко същество. Тялото на убитото момиче бе намерено в една тоалетна. Аз не знам друго от замъка, освен шкафа, в който израснах. Ние по природа си обичаме тъмнината и тишината…
— Ами тогава… Знаете ли кой е убил онова момиче? — продължаваше Хари. — Защото който и да е бил, върнал се е и отново напада хора…
Думите му бяха заглушени от гръмко щракане и шумоленето на множество дълги крака, размахвани гневно — наоколо се местеха огромни черни форми.
— Онова, което живее в замъка — започна Арагог, — е прастаро същество, от което ние, паяците, най-много се боим. Като сега си спомням как молех Хагрид да ме остави да си ида, като усетих, че звярът се движи из училището.
— Какъв е той? — нетърпеливо попита Хари.
Последва ново оглушително щракане и силно шумолене.
Паяците като че ли се скупчваха около Хари.
— Ние не говорим за него! — яростно отвърна Арагог. — Не го назоваваме. Дори и на Хагрид не съм казвал името на това ужасно създание, макар да ме е питал много пъти.
Хари не искаше повече да настоява, особено между толкова много паяци, настъпващи към него отвсякъде. Арагог изглежда се бе уморил да говори. Той бавно отстъпваше към сводестата си паяжина, но събратята му продължаваха да се приближават полека към Хари и Рон.
— Ами тогава ще си вървим — отчаяно подвикна Хари към Арагог, чувайки как листата шумолят зад гърба му.
— Да си вървите ли? — бавно каза Арагог. — Не мисля, че…
— Ама…
— Моите синове и дъщери не закачат Хагрид само по мое нареждане. Но не мога да им откажа прясно месо, когато то само идва между нас. Сбогом, приятелю на Хагрид!
Хари се обърна. На педя от него се извисяваше цяла стена от паяци, които чаткаха с пипалата си, а многото им очи святкаха по грозните черни глави…
Още докато посягаше за пръчката си, Хари знаеше, че е безпомощна срещу такова множество. Като се изправи, готов да умре, но в битка, до него достигна силен и продължителен звук и сноп светлина освети ямата.
Колата на господин Уизли се спускаше с гръм и трясък по стръмната стена със запалени фарове и свирещ клаксон, като събаряше паяците по пътя си, тъй че някои изпопадаха по гръб и махаха във въздуха с безбройните си крака.
Спирачката изскърца и колата спря точно пред Хари и Рон, а вратите се отвориха сами.