Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
— Какво става? — извика Рон, като се въртеше в непрогледната тъмнина, стиснал Хари за лакътя.
— Там нещо се движи — Като че ли е голямо, прошепна Хари. — Слушай…
И двамата наостриха уши. Недалеч от тях и малко вдясно голямото нещо чупеше клони, пробивайки си път през дърветата.
— Не! — обади се Рон. — Не, не, не…
— Млъкни! — скара му се Хари. — Ще те чуе.
— Мен ли да чуе? — почти му извика Рон. — Ами Фанг?
— Вече е късно.
Мракът сякаш притискаше очите им, докато стояха и чакаха в ужас. Разнесе се някакво особено гъргорене и после настана тишина.
— Какво ли прави? — попита Хари.
— Навярно се готви да се нахвърли отгоре ни — предположи Рон.
Те чакаха разтреперани, без да смеят да мръднат.
— Мислиш ли, че си е отишло? — прошепна Хари.
— Отде да знам…
И тогава отдясно внезапно светна ярка светлина, толкова ослепителна, че и двамата вдигнаха ръце да си засенчат очите, Фанг нададе вой и се опита да избяга, но се заплете в някакви тръни и зави още по-силно.
— Хари! — викна Рон и гласът му затрепера от облекчение. — Хари, това е нашата кола!
— Какво?
— Хайде!
Хари се втурна след Рон към светлината, като се препъваше и залиташе, и след няколко минути двамата излязоха на една полянка.
Колата на господин Уизли наистина беше там, заобиколена от дебели дървета, под покрив от гъсти клони и със запалени фарове. Рон тръгна към нея с отворена от изненада уста и тя бавно се доближи към него точно като грамадно тюркоазено куче, поздравяващо господаря си.
— Тя си е била тук през цялото време! — Рон изпадна във възторг, докато я обикаляше. — Виж я. Съвсем е подивяла в гората.
Отстрани колата бе издраскана и оцапана с кал. Очевидно се беше друсала сама из гората. Фанг изобщо не беше очарован. Той не се отделяше от Хари и личеше, че трепери. Едва когато дишането му се успокои, Хари пъхна пръчката си обратно в джоба.
— А ние очаквахме нападение! — бърбореше Рон, като се облягаше на колата и я галеше. — Чудех се къде ли е отишла!
Хари се взря в осветената земя за следи от още паяци, но те явно се бяха разбягали от силните лъчи на фаровете.
— Загубили сме следите — каза той. — Хайде да ги потърсим.
Рон не отговори. Не се и помръдна. Бе вперил очи в нещо зад Хари на около три метра над земята и лицето му бе побеляло от ужас.
Хари нямаше време дори да се обърне. Чу се силно щракване и той изведнъж усети как нещо дълго и космато го сграбчва през кръста и го повдига от земята така, че той увисна с главата надолу. Докато се съпротивяваше с ужас, той чу ново щракване и видя как краката на Рон също се отделят от земята, чу Фанг да скимти и да лае… и в следващия момент усети, че го отнасяха в тъмната гора.
Както висеше надолу с главата, Хари успя да види, че онова, което го носеше, имаше шест много дълги космати крака, предните два от които го стискаха под чифт лъскави черни щипки. Разбра, че отзад друго такова същество носеше Рон. Навлизаха в най-гъстата част на гората. Хари чуваше как Фанг се бори да се изтръгне от трето такова същество и скимти отчаяно, но Хари не можеше да извика, дори и да искаше — гласът му като че ли бе останал при колата между дърветата.
Не знаеше колко време бе прекарал в лапите на създанието, но осъзна, че мракът изведнъж се е разсеял достатъчно, защото видя по покритата с листа земя гъмжило от паяци. Като проточи шия настрани, той разбра, че са стигнали до ръба на огромна яма, около която нямаше дървета, та звездите осветяваха най-ужасната гледка, която бяха виждали очите му.
Долу бе пълно с паяци. Но не малки паяци като онези, дето пълзяха по листата. Тези бяха големи колкото впрегатни коне, с по осем очи, осем крака, черни, космати, гигантски. Грамадният екземпляр, който бе сграбчил Хари, се смъкна по стръмния склон към купола от влажна паяжина в самия център на ямата, а останалите се събраха наоколо, щракайки възбудено с щипки при вида на товара му.
Паякът го пусна и Хари тупна на земята на четири крака. Рон и Фанг също паднаха до него. Кучето вече не лаеше, а тихо се сви на кълбо. Рон изглеждаше точно така, както се чувстваше Хари — устата му беше разтеглена в безмълвен ужас, а очите му сякаш щяха да изхвръкнат.
Изведнъж Хари осъзна, че паякът, който го беше пуснал, казваше нещо. Отначало не го разбра, защото той щракаше с щипките си на всяка дума.
— Арагог! — викаше паякът. — Арагог!
И изпод влажния купол от паяжина бавно-бавно се измъкна паяк колкото малък слон. Черното му тяло и краката бяха посивели на много места, а всичките му очи върху грозната глава бяха млечнобели. Той беше сляп.