Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— И ти не си го виждал оттогава?
— Не, гражданино.
Лорен пак захвана да се разхожда. Той снова още някое време из стаята и наново се спря.
— Взе ли си сабята?
— О — отвърна Сцевола, — когато ходи в секцията, винаги си взема сабята!
— Все пак сигурен ли си, че е в секцията?
— Така ми каза.
— В такъв случай ще отида да го намеря — рече Лорен. — Ако се върне, без да съм го видял, да му кажеш, че съм идвал да го търся и че пак ще дойда.
— Чакай — рече Сцевола.
— Какво?
— Чувам стъпките му по стълбите.
— Сигурен ли си?
— Да.
Вратата се отвори почти в същия миг и в стаята влезе Морис.
Лорен му хвърли бърз поглед и като не забеляза по него нищо особено, каза:
— Ето те най-сетне. Повече от два часа те чакам.
— Толкова по-добре — каза Морис усмихнат, — имал си повече време да измисляш своите стихове.
— Ах, драги Морис — въздъхна стихотворецът, — вече не съчинявам стихове.
— Не съчиняваш? Възможно ли е това?
— Да.
— Да не би да е настъпил свършекът на света?
— Морис, другарю, аз скърбя!
— Ти скърбиш?
— Да, нещастен съм.
— Нещастен?
— Какво да направя, гризе ме съвестта.
— Съвестта? И как така?
— Боже мой! — рече Лорен, — нямаше възможност да избирам между теб и нея и затова избрах теб, разбира се. Но работата е там, че Артемида е в отчаяние, защото се оказа нейна приятелка.
— Нещастното момиче!
— И тъй като тя самата ми даде адреса й…
— По-добре ще е да оставиш нещата да се развиват сами.
— Да, хубаво щяха да се оправят нещата. В този миг ти щеше да бъдеш на нейното място, ако бях ги оставил, драги приятелю. И аз идвам при теб за съвет! Не те мислех за такъв!
— Добре, ще ти кажа друго. Бих искал да направя нещо, за да спася това нещастно момиче! Ако заради него ми се случи нещо, ако получа някой удар заради него, ще ми олекне…
— Ти си луд! — сви рамене младежът. Двамата се замислиха.
— Я слушай, да взема да ида в революционния съд и да се застъпя за нея, а? — рече Лорен.
— Късно е вече, тя е осъдена.
— Ужасно е да видиш как ще обезглавят това младо момиче!
— Особено като си мисля, че то ще умре, защото съм се отървал аз. Но каквото и да стане, Лорен, нас трябва да ни утеши това, че тя все пак е съзаклятничка…
— Не я оплаквай повече, отколкото трябва — продължи Морис, — тъй като и ние носим част от нейното наказание. Вярвай ми, ние не сме дотам чисти по обвинението в съдействие. Днес в секцията командирът на полка в Сен Льос ме нарече жирондист и аз бях принуден да изтегля сабята си, за да му докажа, че се лъже.
— Затова ли се прибираш толкова късно?
— Затова.
— Но защо не ми каза?
— Защото при подобни обстоятелства ти се държиш особено невъздържано, а, от друга страна, трябваше да свършим цялата работа набързо, за да не се вдигне много шум.
Стана ясно, че Морис се беше завърнал от дуел. Той продължи:
— Избрахме оръжието, което ни се намери подръка. Ех, Боже мой, да! Това доказва, приятелю мой, че ако случаят се повтори, вече няма да бъдем особено популярни, а ти знаеш, че когато ние с теб станем непопулярни, то по-точната дума за нашето положение ще бъде — подозрителни.
— Знам това твърде добре — отбеляза Лорен. — А също така знам, че тази дума кара и най-храбрите хора да им настръхват косите. Но все едно, не мога да оставя да откарат така нещастната Елоиз на гилотината. Без да поискам прошка от нея…
— С една дума, какво искаш от мен?
— Искам ти, който нямаш пред нея никаква вина, да си останеш тук. За мен, виждаш ли, работата е съвсем друга. След като нищо не мога да направя, за да я спася, аз ще я почакам, приятелю Морис, и ако тя ми протегне поне ръката си…
— Тогава и аз ще те придружа — рече Морис.
— Невъзможно, приятелю. Размисли малко. Ти си офицер, а също и секретар на секция. По същото дело си бил подсъдим заедно с нея. А аз, аз съм само твой защитник. Теб веднага ще те вземат за виновен. Трябва да си стоиш у дома. Аз не рискувам, мога да ида…
Всичко, което казваше Лорен, бе толкова справедливо и вярно, че не можеше да му се възрази с нито една дума. Само един знак да размени Морис с Елоиз, веднага ще го вземат за съучастник.
— Тогава върви — рече Морис. — Но бъди предпазлив! Лорен се усмихна, стисна му ръката и си тръгна.
Морис отиде до прозореца и от там му помаха скръбно с ръка. Докато Лорен стигне до ъгъла на другата улица, Морис продължи да го гледа. Лорен пък, сякаш привличан от някаква сила, все се обръщаше и усмихнато гледаше към него.
Най-после, когато приятелят му съвсем изчезна от погледа му, Морис затвори прозореца, тръшна се на един диван и задряма с онази дрямка, която е предвестник на големи нещастия за силните характери и нервните натури.