Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Вярно — обади се Хърбърт, — щастливо съвпадение е, че „Бонадвенчър“ мина оттук, когато бутилката плаваше още на повърхността.
— Не ви ли се вижда странно? — попита Сайръс Смит моряка.
— За мене това е чисто и просто щастие — отвърна Пенкроф. — Какво странно има тук, господин Сайръс? Бутилката все е трябвало да отиде някъде и защо да не дойде тук, а другаде?
Докато траеше разговорът, Пенкроф не стоеше със скръстени ръце. Той беше променил посоката и „Бонадвенчър“ с попътен вятър, с разперени платна се носеше бързо към нос Лапа. Всички мислеха за корабокрушенеца на остров Табор. Имаше ли време да го спасят? Голямо събитие в живота на преселниците! Те самите бяха корабокрушенци, но той надали беше облагодетелстван като тях и дългът им повеляваше да се притекат на помощ на нещастника.
Още същата вечер набелязаха всички подробности по предстоящото пътешествие. Намериха за най-удобно Пенкроф и Хърбърт, които умееха да управляват кораб, да отплават сами. Като тръгнат на следващия ден, 11 октомври, щяха да пристигнат на 13 октомври през деня, тъй като четиридесет и осем часа щяха да им бъдат достатъчни, за да изминат сто и петдесетте мили, които ги деляха от остров Табор. Един ден на острова, три-четири дни, докато се върнат, тъй че можеше да се разчита, че на 17 ще се приберат на остров Линкълн. Но се яви едно възражение: Джедеон Спилет, който никога не забравяше, че е дописник на „Ню Йорк хералд“, заяви, че по-скоро ще изплува до остров Табор, но няма да пропусне тоя рядък случай, и трябваше да включат и него в пътешествието.
Вечерта пренесоха на борда на „Бонадвенчър“ няколко постели, съдове, оръжие, бойни припаси, компас и храна за седем-осем дни.
На следващия ден в пет часа сутринта се сбогуваха — и едните, и другите бяха доста развълнувани — и Пенкроф разпери платната и се отправи към нос Лапа, който трябваше да заобиколи, за да отплава после право на югозапад.
„Бонадвенчър“ беше вече на четвърт миля от брега, когато пътниците забелязаха, че горе от Гранитния дом двама души им махаха — Сайръс Смит и Наб!
— Другарите ни — извика Джедеон Спилет. — Това е първата ни раздяла от петнадесет месеца насам!…
Пенкроф, дописникът и Хърбърт им махнаха за последен път с ръка и Гранитния дом скоро се скри зад високите скали на нос Лапа.
В първите часове на деня от „Бонадвенчър“ се виждаше непрестанно южният бряг на остров Линкълн, който скоро заприлича на зелена кошница, от която се подаваше планината Франклин. Височините, смалени от разстоянието, му придаваха изглед, който мъчно можеше да привлече корабите в неговите води.
Отминаха нос Влечуго към един часа, но на десет мили в морето. От това разстояние не можеше вече да се различи нищо от западния бряг на острова, който се простираше до билото на планината Франклин, и след три часа целият остров Линкълн изчезна отвъд хоризонта.
„Бонадвенчър“ плаваше прекрасно. Той се издигаше леко над вълните и се носеше бързо. Пенкроф беше издигнал топсела и разперил всички платна, караше в прав курс, проверяван с компаса.
От време на време Хърбърт го сменяше на кормилото и момъкът управляваше така уверено, че морякът не можеше да му отправи никакъв упрек.
Нощта мина спокойно, денят на 12 октомври — също. През целия ден се придържаха строго към югозапад и ако „Бонадвенчър“ не попадаше в някое непознато течение, щеше да излезе право на остров Табор.
Морето, където плаваше корабът, беше съвършено пусто. От време на време по някоя грамадна птица, албатрос или фрегата, прелиташе на един изстрел от тях.
— И все пак — забеляза Хърбърт — тъкмо по това време китоловните кораби се отправят обикновено към южния край на Тихия океан. Право да ви кажа, не вярвам да има по-пусто море!
— Не е чак толкова пусто! — възрази Пенкроф.
— Какво искате да кажете? — запита Джедеон Спилет.
— Нали ние сме тука! Нашият кораб да не е строшена дъска? Ние да не сме делфини?
И Пенкроф се разсмя на шегата си.
И Джедеон Спилет, Хърбърт и Пенкроф не мигнаха цялата нощ на 12 срещу 13 октомври. В очакване на утрото те не можеха да преодолеят силното си вълнение. Начинанието им беше придружено с такава неизвестност! Близо ли бяха до остров Табор? Корабокрушенецът, когото искаха да спасят, живееше ли още на острова? Какъв беше тоя човек? Присъствието му нямаше ли да смути живота на преселниците, които си живееха досега така сговорно! И щеше ли всъщност той да се съгласи да замени затвора си с друг затвор?
Всички тия въпроси, които положително щяха да бъдат разрешени още на следния ден, не ги оставиха да мигнат и при първите проблясъци на зората те впериха поглед на запад и обгърнаха постепенно целия хоризонт.