Друидите на Шанара

— Добре ли си? — попита Морган.

Това бяха първите изречени думи. Тя кимна безгласно. Морган внимателно огледа тялото си да види дали не се е наранил, откри, че не е, после въздъхна и се облегна назад — спокоен, уморен, премръзнал и невероятно огладнял и ожаднял, макар и целият прогизнал. Нямаше обаче нито храна, нито вода, и значи беше безсмислено да мисли за това.

Отново се огледа.

— Предполагам, че ти не можеш да направиш нищо, за да си запалим малко огън, нали?

Тя поклати глава.

— Не можеш да използваш никаква магия, а? Е, добре. Къде е сега Уокър Бо? Защо винаги се губи, когато е нужен?

Опита се да прозвучи нехайно, но не успя. Въздъхна.

Тя докосна ръката му и той изпита топлина от това докосване, въпреки несгодите. Обгърна с ръка раменете й и леко я привлече към себе си. Сребристата й коса докосна бузата му и той усети нейния дъх, една смесица от дъх на земя, на гора и на нещо друго, сладостно и омайващо.

— Те едва ли ще ни намерят, преди да свърши бурята — каза тя.

Морган кимна:

— Ако ни намерят и тогава. Като нямат никаква следа, освен реката — той се намръщи. — Къде ли сме все пак? На север или на юг от мястото, където паднахме?

— На североизток — уточни тя.

— Така ли мислиш?

Тя кимна. Той чувстваше слабото движение на дишането й. Трепереше целият, но нейната близост му бе достатъчна награда. Затвори очи.

— Не трябваше да идваш след мен — промълви тя. В гласа й се чувстваше известно неудобство. — Все някак си щях да се справя.

Той се опита безуспешно да подтисне прозявката си.

— Имах нужда от едно къпане.

— Можеше да пострадаш, Морган.

— Ни най-малко. Преживял съм нападенията на Шадуините, на войниците на Федерацията, на Смоковете и какви ли не други, за които съм забравил. Не мога да пострадам от някакво си падане в реката.

Вятърът остро свиреше в клоните на дърветата и те се заслушаха с поглед към небето. Щом той отмина, те започнаха да слушат как реката се плиска в бреговете си.

Морган се свиваше в прогизналите си дрехи.

— Когато бурята стихне, ще доплуваме до сушата, ще се махнем от този остров. Сега реката е твърде бурна, за да опитваме, а сме и прекалено уморени. Но всичко е наред. Тук сме на сигурно място. Само дето е малко влажничко.

Даде си сметка, че говори само за да се намира на приказки. Куикнинг нищо не отвръщаше. Почти долавяше мислите й, но нямаше ключ да ги разгадае. Отново затвори очи и се опита да успокои дъха си. Чудеше се какво ли е станало с останалите. Дали бяха успели да се прехвърлят от другата страна на пътеката или Уокър и Пи Ел са останали на хълма? Опита се да си представи Мрачния чичо и убиеца в общ капан, но не успя.

Стъмваше се и здрачът прогонваше и малкото останала светлина. Сенките покриваха острова на все по-широки ивици. Дъждът попритихна, гръмотевиците и светкавиците се оттеглиха в далечината и бурята отминаваше. Въздухът не беше така хладен, както Морган бе очаквал, напротив, започна леко да се затопля, просмукан от дъх на горещина и влага. По-добре, помисли си той. И без това бяха доста премръзнали. Помисли си колко хубаво би било да се намира сух и на топло в самотната си ловна колиба в Планините, седнал край огъня с горещ бульон в ръка, заедно с братята Омсфорд, да им разправя за своите приключения.