Друидите на Шанара

— Наистина ли?

Тя почти се усмихна. Дори и прогизнала от дъжда и речните води, тя продължаваше да бъде най-красивата жена, която бе виждал. Той се опита да каже още нещо, но не успя. Просто седеше, безмълвен и загледан в нея.

— Морган — тихо каза тя. — Баща ми може да предвижда неща, които са скрити от всеки друг. Той ми казва онова, което съм длъжна да знам, и вярвам, че ми казва всичко необходимо. Ти си тук, защото си ми потребен. Това е свързано с магията на твоя Меч. Баща ми ми каза и аз на свой ред ти предадох, че имаш шанс отново да го възстановиш. Може би тогава той ще ни служи по начин, който не можем да предвидим сега.

— Ами Пи Ел? — настоя той, решен да разбере всичко докрай.

— Пи Ел ли?

— Уокър казва, че е убиец — и че също носи магическо оръжие, с което може да убива.

Тя го гледа изпитателно известно време и след това каза:

— Това е вярно.

— И той също ли е необходим?

— Морган — имета му бе произнесено предпазливо.

— Моля те, кажи ми.

Тя наведе глава и красивото й лице се скри в сянката. Когато го вдигна отново, на него бе изписана тъга.

— Пи Ел е наистина необходим. Неговото предназначение, както и твоето, ще се разкрие само.

Морган изпита известно колебание, опитвайки се да реши какво да попита отново, защото искаше отчаяно да разбере истината, но не желаеше да рискува да я загуби като навлезе в неприятни теми.

Лицето й се изопна.

— Не ми се ще да мисля, че си ме взела по същата причина, по която и Пи Ел — каза накрая той. — Аз не съм като него.

— Зная това — каза тя. И тя се поколеба, като се бореше с някакъв вътрешен демон: — Убедена съм, че всеки от вас — включително и Уокър Бо — е тук по своя собствена причина и служи на различна цел. Така аз чувствам нещата.

Той кимна, като много му се искаше да й вярва, и всъщност не можеше да не й вярва.

— Просто много ми се иска да разбера нещо повече.

Тя протегна ръка и докосна бузите му. Пръстите й се плъзнаха надолу по брадичката и по шията му.

— Всичко ще бъде наред.

Тя се притисна до него и той почувства как цялото напрежение и съмнение го напуснаха. Той ги остави да си вървят, доволен просто от това, че е прегърнал момичето. Вече се бе стъмнило, слънцето бе залязло на запад и нощта плавно се спускаше над земята. Бурята бе преминала на изток и от дъжда бе останала само мъгла. Над главите им все още се надвесваха облаци, но гръмотевиците бяха спрели и над земята се бе спуснала тишина, сякаш обгръщаше дете, което се готви за сън. В неуловимата далечина Раб продължаваше да кънти и шумът на вълните, които се плискаха в бреговете, бе приспивен и успокояващ. Морган се взираше в нощта без да види нищо, мрачната й завеса го обгръщаше като призрак. Вдъхваше свежия въздух и оставяше мислите си свободно да се реят.