Нож от блянове

Кобилата стъпваше добре, но Мат все пак я огледа грижливо. По зъбите й личеше, че Феарним е съвсем честен за възрастта — само глупак прекаляваше с лъжите за възрастта, освен ако купувачът също не беше глупак, макар да беше изненадващо колко продавачи си мислеха, че купувачите са точно такива — а ушите й щръкнаха към него, щом я погали по муцуната, докато й оглеждаше очите. Бяха чисти и ясни, без слуз. Опипа й краката и не намери затопляне или издуване. И намек нямаше за рана или оток, нито за тения. Без усилие пъхна юмрука си между гръдния й кош и ставата — щеше да има дълга крачка — и едва успя да намести длан между последното й ребро и горницата на бедрото. Беше издръжлива, едва ли щеше да изпъне и една жила при бърз бяг.

— Виждам, че милорд разбира от коне.

— Така си е, господин Феарним. Десет златни корони обаче са прекалено много, особено за шарен кон. Знаете, според някои това значи лош късмет. Не че го вярвам. Хич. Иначе изобщо не бих я купил.

— Лош късмет ли? Не съм чувал такова нещо, милорд. Какво предлагате?

— За десет златни корони мога да взема тайренска порода. Вярно, не най-доброто, но все пак тайренска. Ще ви дам десет корони. Сребро.

Феарним отметна глава и се разсмя гръмогласно. А щом спря, почнаха да се пазарят. Накрая Мат връчи пет корони в злато, с три марки злато и три корони сребро, всички сечени в Ебу Дар. В сандъка под кревата му имаше монети от много страни, но чуждата пара обикновено значеше, че трябва да намериш банкер или сараф да претегли монетите и да прецени колко им е местната стойност. Освен че щеше да привлече повече внимание, отколкото му се искаше, накрая щеше да плати повече за животното, сигурно всичките десет корони злато. Везните на сарафите като че ли винаги действаха точно така. Не беше очаквал, че човекът ще смъкне чак толкова ниско, но ако можеше да се съди по физиономията на Феарним, който най-после се ухили, той пък изобщо не беше очаквал да вземе чак толкова много. Това бе най-добрият край на един пазарлък за кон — и двете страни да си мислят, че са надиграли другата. Общо взето денят бе започнал много добре, с проклетите зарове в главата му или без тях. Не биваше да забравя обаче, че това няма да продължи дълго.

Когато по обед се върна в позорището, яхнал бръснача — заровете тропаха в главата му, — опашката от хора беше станала по-дълга. Чакаха да минат под големия син платнен плакат, изпънат между два високи пилона — на него с големи червени букви бе изписано името на позорището. Хората пускаха монетите си в прозрачната стъклена кана, протегната от плещест коняр в грубо вълнено палто, и щом тя се напълнеше, той я изсипваше в обкован с желязо сандък под бдителния поглед на друг коняр, още по-едър, а към опашката прииждаха още и още хора и тя че като че ли не се скъсяваше. Като по чудо никой не се буташе и блъскаше. Вяха се наредили предимно селяни в груби вълнени дрехи, със засъхнала кал по ръцете — е, поне детските лица и тези на селянките бяха поизмити. Лука за жалост си получаваше така леле-яната публика. Вече нямаше никакъв шанс да го убеди да тръгнат утре. Заровете подсказваха, че нещо ще се случи, нещо съдбоносно за проклетия Мат Каутон, ала какво? Понякога се случваше изведнъж да спрат, а той все още представа си нямаше какво става.