Нож от блянове

Още не беше закусвал, така че спря до една сбръчкана улична продавачка с поднос, окачен на кожен ремък на врата, която подвикваше: „Месенички, от най-хубавото говеждо в Алтара“. Повярва й и й даде няколкото медника, които искаше. Не беше виждал говеда в ни една ферма около Джурадор, само овце и кози, но по-добре беше да не подпитваш много-много какво има в един месеник, продаван на улиците в който и да било град. Можеше пък и да има крави в някои ферми наоколо. Защо пък не. Все едно, месеникът беше вкусен и като по чудо все още топъл и Мат закрачи по многолюдната улица, като го подхвърляше от ръка в ръка и бършеше мазното от брадичката си.

Внимаваше все пак да не се блъсне в някой из тълпата. Алтарците бяха докачлив народ. В този град човек можеше да отличи положението на човек до косъмче според това колко везмо има по палтото, роклята или наметалото, колкото повече — толкова по-нависоко. Личеше си много преди да го доближиш достатъчно, за да отличиш вълна от коприна, макар че по-богатите жени покриваха маслинено-мургавите си лица с прозрачни була, висящи от гребените, затъкнати в здраво стегнатите им коси; но мъже и жени, все едно дали търговци на сол, или продавачки на панделки, всички носеха колани с окачени на тях криви ножове и току галеха дръжките, все едно че търсеха свада. Мат винаги се стараеше да избягва свадите, макар че точно тук късметът не му вършеше никаква работа. Тук май си казваше думата тавиренс-ката работа. Заровете никога досега не го бяха предупреждавали за свада; за битки — да, но никога за вдигане на пушилка на улицата — но все пак вървеше наистина много предпазливо. Не че това щеше да помогне, разбира се. Но не виждаше смисъл да рискува. Мразеше да рискува. Освен в комара, разбира се, а това при него едва ли можеше да се нарече рискуване.

Забеляза едно буре, пълно с дебели сопи и бастуни пред дюкян, където бяха изложени на показ мечове и ками под бдителния поглед на як мъжага с широки рамене и нос, чупен неведнъж. Дебела палка бе окачена на колана му до неизбежната кама. Мъжът ревеше дрезгаво, че всичките изложени оръжия били андорска направа, но всеки, който не си ковеше оръжията сам, твърдеше, че са или андорски, или от Граничните земи. Или тайренски понякога — Тийр правеше добра стомана.

За изненада и радост на Мат от бурето стърчеше тънък извит прът като че ли от черен тис, цяла стъпка по-висок от самия него. Той го извади и огледа тънките, почти усукани като плитка влакна. Черен тис си беше, вярно. Тъкмо това усукано влакно придаваше такава сила на лъковете, два пъти повече, отколкото можеше да предложи друго дърво. Човек не можеше да е сигурен, преди да го резне в края, но прътът изглеждаше идеален. Как, в името на Светлината, се беше появил този черен тис в Южна Алтара? Беше сигурен, че расте само в Две реки.