Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Знаеш кого имам предвид — сопна му се Мат и погледна намръщено Тюон и Селусия. Тая глупост с името беше по тяхна вина. Селусия беше казала на Егеанин, че името й вече е Лейлвин Безморска, и сега Егеанин отвръщаше на това име. Е, той обаче нямаше да се примири с това, нито за себе си, нито за нея. Рано или късно трябваше да й дойде умът.
— Само казвах — отвърна Ноал. — Хайде, Олвер.
Мат се шмугна след тях, но преди да стигне до вратата, Тюон заговори:
— Няма ли да ни предупредиш да не излизаме навън, Играчко? Няма ли да поставиш някой да ни пази?
Заровете подсказваха, че трябва да намери Харнан или някой от другите Червени и да го насади да пази отвън, просто за да не стане някоя неприятност, но Мат не се поколеба.
— Ти ми даде думата си — отвърна той и нахлупи шапката си.
Усмивката, която получи в отговор, си заслужаваше риска. Огън да го гори, лицето й направо засия. Жените винаги си бяха хазарт, но една усмивка понякога може да е достатъчна печалба.
Видя от входа, че времето на Джурадор без сеанчанско присъствие е приключило. Край пътя, точно от другата страна срещу позорището няколкостотин мъже сваляха броня, разтоварваха фургони, вдигаха шатри в прави редици, опваха коневръзи. Всичко — много ефикасно. Видя тарабонци със сини, жълти и зелени линии, боядисани по металните нагръдници, и мъже, които явно бяха пехота — трупаха пики на пирамиди и прибираха лъкове, много по-къси от лъка на Две реки, в нашарена по същия начин броня. Реши, че трябва да са амадицийци. Нито Тарабон, нито Алтара поддържаха много пехота, а и алтарците в служба на Сеанчан по някаква причина бяха нашарили бронята си другояче. Имаше и истински сеанчанци, разбира се, може би двайсет или трийсет, доколкото можеше да прецени. Не можеше да се сбърка яркоцветната им броня от застъпващи се пластинки, нито странните шлемове като глави на насекоми.
По пътя с небрежна походка се приближаваха трима войници — високи грубовати мъже. Сините им палта с яки на зелени и жълти ивици бяха съвсем обикновени — омачкани и похабени от носенето под бронята, без знаци за ранг. Не бяха офицери значи. Но все пак можеше да са опасни като червени пепелянки. Двама можеше да са от Андор или Муранди, или даже от Две реки, но третият беше с дръпнати очи като на салдеец и кожата му беше с меден цвят. Без да забавят, тримата понечиха да влязат в позорището.
Един от конярите на входа изсвири пронизително с уста и трите ноти заотекваха вътре, а другият, Болин, с присвити очи, тикна стъклената кана пред тримата.
— Цената е сребърен петак за всеки, капитане — рече той с измамно кротък тон. Мат го беше чувал да говори със същия тон само миг преди да лупне друг един коняр по главата с трикрако столче. — За деца е по пет медника, ако са над кръста ми, и три, ако са по-ниски. Само за деца, дето ги носят на ръце, е безплатно.
Меденокожият сеанчанец вдигна ръка да избута Болин от пътя си, но после се поколеба и лицето му стана още по-сурово, доколкото беше възможно. Другите двама застанаха разкрачени от двете му страни, свили юмруци. Трополене на ботуши издаде, че при входа се йзсипват всички мъже от позорището, играчи с лъскавите им дрехи, както и коняри в груба вълна. Всеки стискаше тояга, в това число и Лука, в яркочервеното си палто, извезано на златни звезди чак до върнатите кончови на ботушите, и дори гологърдият Петра, човекът с най-кроткия нрав, когото Мат беше срещал. Сега обаче лицето на Петра бе като гръмоносен облак.
Светлина, това намирисваше на касапница, с приятелите на тия типове няма и на стотина крачки оттук и с всичките им оръжия подръка. Идеалното място, от което да се разкара Мат Каутон. Той скришом опипа ножовете за мятане, скрити по ръкавите му, и сви рамене, просто за да усети допира на другия, пъхнат зад врата му. Нямаше как да провери другите под палтото и в ботушите, без да го забележат обаче. Заровете тътнеха в главата му като гръмотевици. Взе да мисли как да измъкне навън Тюон и другите.
Преди бедствието да се разрази, се появи друг сеанчански войник, жена с нашарена в синьо, зелено и жълто броня, носеше шлема си окачен на дясното бедро. Имаше дръпнати очи и кожа с меден цвят, а в късо подстриганата й черна коса се мяркаха бели кичури. Беше с около стъпка по-ниска от другите трима и без никакви пискюли на шлема, само с малък знак отпред като бронзов връх на стрела, но щом я видяха, тримата се изпънаха мирно.
— Защо не съм изненадана, че ви заварвам тук, и като че ли в началото на едни великолепни размирици, Мюрел? — провлече тя. — Е, та за какво е всичко това?