Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Джуравиел отново се разсмя.
— Да, тежък противник е Тунтун — съгласи се той. — А пък към теб е особено строга. И именно това повече от всичко друго доказва, че ти е приятелка.
Елбраян захапа стръкче трева и се замисли над думите на елфа.
— Тунтун знае, че животът ти няма да бъде лек — обясни Джуравиел. — Затова иска да те подготви, колкото се може по-добре.
— Да ме подготви за какво?
— Точно това е въпросът — заяви Джуравиел и повдигна вежди, размахвайки пръст във въздуха. — Макар да си отидохме, ние все пак не изоставихме напълно хората. Именно ние, елфите от Каер’алфар подготвяме пазителите, които бродят по света и се грижат за всички, които се нуждаят от помощ, макар малцина да подозират за тяхното съществуване или изобщо да предполагат, че имат нужда от защита.
Елбраян поклати глава — никога досега не бе чувал за пазители, освен в случаите, когато елфите си говореха за тях.
— Мейдър беше пазител — добави Джуравиел. — При това един от най-добрите. В продължение на почти четиридесет години, той отбраняваше територия от около сто мили. Никой гоблин или фоморийски великан не можеше да припари там, а за да ти разкажа за всички негови подвизи няма да ми стигне и цяла седмица.
Елбраян усети как го изпълва гордост. Отново си припомни онова утро, изпълнено с великолепието на Ореола, докато името на Мейдър звучеше в главата му.
— Такъв ще станеш и ти — завърши Джуравиел. — Елбраян Пазителя.
После кимна и се отдалечи. Младият мъж дълго остана на поляната, замислен над онова, което беше научил — може би най-важният урок, който беше получил през всичките пет години, прекарани в Андур’Блау Иннинес.
— Ето, не го ли усещаш?
Бели’мар Джуравиел им даде знак да пазят тишина и внимателно прокара босия си крак по повърхността на камъка. Миг по-късно кимна мрачно, усетил с чувствителните си пръсти едва доловимите вибрации, които пробягваха в глъбините му.
— Далеч на северозапад — отбеляза Таларейш и инстинктивно обърна поглед натам, сякаш очакваше да види облак непрогледен мрак да тегне над вълшебната долина.
— Съобщихте ли на лейди Даселронд? — попита Джуравиел.
— Разбира се — отвърна Виелайн, един от най-старите обитатели на Каер’алфар. — Дори разпратихме съгледвачи. Носят се слухове за странна яма, на по-малко от двадесет мили оттук.
Джуравиел погледна на север, към Дивите земи, които се простираха отвъд Андур’Блау Иннинес, далеч от всички хорски поселища.
— Знаем ли къде точно? — попита той Виелайн.
— Не би трябвало да е трудно да я открием — намеси се Таларейш, който, също като Джуравиел, очевидно изгаряше от нетърпение да разгледа отблизо необичайното явление.
Двамата се обърнаха към Виелайн, а изражението им беше по-красноречиво от всякакви думи.
— Съгледвачите ни ще минат покрай ямата (ако в слуховете изобщо има някаква истина), после ще продължат на север — обясни възрастният елф. — Така че няма да се завърнат скоро.
— Но лейди Даселронд трябва да научи какво става възможно най-бързо — настоя Таларейш, предполагайки, че Виелайн, който също като него държеше правилата да се спазват стриктно, започва да се съгласява с тях.
— До утре вечер ще сме отишли дотам и ще сме се върнали обратно — обади се и Джуравиел. — Разбира се, ако успеем да я открием.
— Птиците ще знаят — увери го Виелайн. — Птиците винаги знаят.
Тази нощ поляната беше пуста — необичайна тишина тегнеше над нея и никъде не се виждаше и следа от елфи, макар това да не означаваше, че не са се изпокрили зад близките дървета. Елбраян беше живял в Андур’Блау Иннинес достатъчно дълго, за да знае, че дори той, който познаваше горските шумове до съвършенство и бе в състояние да различи и най-слабия звук, няма да разбере, че го наблюдават от съвсем близо, ако елфите сами не решат да му се покажат.
Въпреки това младият мъж бе почти сигурен, че тази нощ е сам, разбира се, като онзи, срещу когото щеше да се изправи.
После затаи дъх, видял все още неизвестния си противник да излиза от сенките в отсрещния край на поляната.
Тунтун.
Елбраян с все сили стисна тоягата си и още по-здраво стъпи на земята. Отдавна не се беше бил с нея и сега твърдо възнамеряваше да й покаже това-онова.
— Ще те накарам да молиш за милост — подразни го Тунтун и пристъпи напред, описвайки големи кръгове с дългата, тънка пръчка, която щеше да й служи вместо меч, докато с другата си ръка въртеше дървен кортик. Главозамайващата бързина на движенията й за пореден път изуми Елбраян — Тунтун сигурно би могла да подхвърля по четири монети с всяка ръка, или пък да жонглира с цяла дузина ками и даже пламтящи факли.